автор: mitko_jordanov

Помниш ли, преди 25 години написа, как след време сутрин ще сядаш в кафето и без думи ще ти поднасят питието. Ще пишеш вглъбено, ще мислиш отнесено. Днес е факт.
Тогава нямаше читатели публика. Хармония, писане, поглед в същността на нещата, а сега от къде се появи този шум. Изгони я, изхвърли нарциса от букета. Силно мирише, но задушава приятните мириси. Вдъхни аромата на чисто, свежо, природно, от градинския красавец се откажи. Факт е, ти си мечтател постигнал своите мечти. Тогава защо си нещастен? Грееш хората докоснали топлината ти! Не харесваш стръмната трънлива пътека довела те до тук и такъв. На бог благодариш за изпитанията дали ти сили. Лицемер! Кого лъжеш? Себе си или него, отговарът е ясен. Правиш се, че не чуваш, махаш с ръка, бягаш от гласа. Спри. Слез на земята и се намери.
Отвръщаш поглед, не виждаш стъпканите треви, взираш очи в далечни величествени растения. Виж малките крехки филизи, те ще станат вековни гори, пораснали заедно с тебе. Не му се сърди. То си е твое, част от теб. Не необходимо да го харесваш, но трябва да го обичаш като свое дете. Пречи ти, дразни те, но те оцветява и дава релеф. Не го изпускай свободно да се разиграва, следи го, наглеждай и никога не забравяй, че всеки има своето малко дяволче, което да го изкушава.
Не съди хората, те са такива за каквито ги мислим. Целуват подадената ръка, забиват нож в обърнатия гръб. Не можеш към всички да си с лице, значи винаги ше имаш белези. Две ръце не стигат за всички да ги целунат, а и защо? Това е знак за преклонение, нима искаш да си на пиедестал, нима искаш да грееш от икона, да скъсаш моста със света. И най-яркото слънце изгаря и най-кристалното море дави. Просто свети и с допира си осолявай.
Виж за цебе си...на себе си се подигравай. Тъжно звучи, но тъгата не изличавай, тя мокри очи. А очите измити със сълзи изкрят, всичко виждат и всичко показват.