автор: vicont

Сивото декемврийско утро разхлабваше бавно мразовитата си хватка с настъпването на деня. Крехката корица скреж, покрила като призрачно було силуетите на колите и сградите, изчезваше мистериозно с дъха на забързаните хора.
Дърветата последни сваляха ефирната бяла дантела, като че ли тази белота прикриваше грозотата на голите им клони. Стояха безмълвни и не трепваха дори пред напора на слабия вятър, в плен на една смъртоносна красота. Ситен снежец се стелеше колебливо и се стопяваше още щом докоснеше земята. Градът се събуждаше мудно и по високите сгради един по един светваха прозорците, а жълтите им светлини мамеха с уюта и топлината им скрита зад стъклените прегради.
Гошко обичаше да рисува с пръстче по стъклата на спрелите автомобили, но тази сутрин седеше послушно в количката сгушен в палтенцето си. Дядо Мишо я теглеше накуцвайки към следващия контейнер за боклук зад спирката на тролея. Днес не им беше ден, въпреки, че подраниха. В единия ъгъл имаше купчинка стари вестници и парчетата от двата кашона, върху които Гошко седеше топлейки с дъх премръзналите си ръчички. В други по успешни дни, когато успяваха с късмет да направят два - три курса до пункта за предаване на хартия, вечерта дядо му го водеше на топло в кварталната кръчма и докато пиеше малка ракийка, Гошко с апетит и настървение се справяше с две огромни, ухаещи кебапчета, а дядо Мишо го насърчаваше с поглед и поглаждаше мустака си със задоволство. Само един път в месеца не излизаха да ровят в кофите и да събират хартия, когато дядо му си получаваше пенсията. Тогава отиваха в банката и оставяха всичките пари там, а щом излезеха навън с гордост и патос дядо Мишо размахваше синята книжка и не пропускаше да каже:
- Сине, пази тази книжка, дядовото в джобчето до сърцето си, че като пораснеш, ще ти помогне да се образоваш, а не като мене да ровиш в кофите. Знанието, Гошко е много важно, без него си никой, а буквите са като вълшебство. Овладееш ли ги, отварят ти много врати. Може и големец да станеш!
Гошко не разбираше какво му казва дядо Мишо, но усещаше, че е важно и с театрален жест, придружен от страхотна усмивка, прибираше книжката в джобчето на палтенцето си. Потупваше после два пъти с ръчичка отгоре в знак, че е на сигурно място. Не помнеше майка си, починала година след раждането, а за баща му не се знаеше нищо, пък и той едва ли подозираше за неговото съществуване. От как се помнеше, все дядо Мишо го гледаше, дори до количката проходи държейки се за нея. Никога не говореха за майка му, върнеха ли се в къщи, запалваха кюмбето и си лягаха с дрехите, уморени от дългия ден. Живееха в края на квартала, в схлупена барака от кирпич и тенекия с две малки прозорчета и врата, през която един среден на ръст човек трудно щеше да премине без да се наведе. Имаха само едно легло, маса с разкривени крака и кюмбето. Да, и дебелия юрган, чийто цвят трудно можеше да се определи. Точно пред къщичката минаваше дере, с течаща все още малка бара, в която дядо Мишо переше дрехите им и се къпеха през лятото. Но веднъж седмично ходеха в банята в циганската махала и Гошко умираше да се пличка до насита с топлата вода.
Този ден обаче всичко беше различно, не можеше да се стопли, колкото и да си духаше в пазвата. Мъничкото му телце трепереше и тракаше със зъбки. Пламъчетата в дяволитите и пълни с живот очи на малчугана бяха угаснали и помътнели. Едно топче дращеше гърлото му и пречеше да преглътне. И апетит нямаше, само му се спеше много. До него седеше осакатен модел на самолет – любимата играчка на момчето. Вечер преди да заспи си мечтаеше, че един ден ще стане пилот, ще обиколи целия свят и ще лети високо, високо в небето с блестящата метална птица и все си майстореше самолетчета от хартия и клечки. Оставаха само два дни до Коледа, навсякъде грееха празничните украси, магазините не пестяха тока за Коледните и новогодишни кампании. Чудати картини оживяваха във витрините, разпалваха въображението и радваха до полуда детските очи, блестящи с възхита от празничната еуфория. В една от тях блестеше голям макет на Боинг и всеки път дядо Мишо се поспираше, та да може внукът да се порадва на играчката. И днес минаха покрай витрината, но Гошко остана свит в количката и телцето му обвито в тънкото палтенце трепереше до откат. Нещо стисна дядото за гърлото, разболяваше се дребното, май до сега не се беше случвало... !
Куцукайки старецът пое по пътя за в къщи, щеше да припали старото кюмбе, да стопли водица и чайче щеше да приготви, та дано му мине до сутринта на малкия. Пътят до в къщи беше дълъг. Друг път детето се радваше на всичко докато се прибират и особено на Коледните украси, сега мълчеше свито, с уплашен поглед и как трепереше само милото. Уплаши се и старецът, а и пари за лекарства нямаха. Ама щеше да се наложи да изтегли от книжката на Гошко, няма как, налагаше се. Пред един от магазините млада майка държеше парче шоколад и молеше детето си да спре да плаче, а то се дереше с цяло гърло и се дърпаше като, че ли щяха да го колят. Дядо Мишо се замисли, че не беше чувал малкия да плаче досега, дори като паднеше, вместо да заплаче, викаше – Опааа! – Забърза стъпките си, край тях пъстротата на светлините и празничното настроение разпиляваха щедро и някак цинично богатството на своята същност. „Къде е справедливостта?” – мислеше си старият мъж: – „ Колко ли ток плащат нахалост, а колко деца подсмърчат гладни? Ако бяха направили банички за тези или за половината пари, или за една трета от тях, щеше да има и храна и играчки за всички малчугани.” От както Нина, щерка му почина и му остави едногодишното бебе, смисълът на неговия живот се промени. Преди му беше все едно, а сега живееше заради него, заради Гошко. Всяка ракия, която изпиваше му присядаше, защото беше залък от трапезата на детето, но... и той беше човек все пак, не можеше без хич. Грижеше се колкото можеше за внука си, нито за миг не го остави, навсякъде все заедно бяха. Мечтаеше да го изучи, да уреди живота му... ама не би! Пусна няколко молби в общината за социално жилище и до този момент колкото му писа арменския поп, те на... толкоз и те отговориха. Вече 5 години, а догодина малкия трябваше да тръгне на училище. Умът не му стигаше как да стане, а да го остави в дом и дума да не става, не можеше да го предаде, момчето щеше да умре от мъка.
Утрото дойде още по настръхнало от другите. През нощта бе валяло и сега поне мръсотията не се виждаше. Старецът се вдигна и сложи нов пън в кюмбето и лопата кюмюр. Пламъците весело припукаха. Погледна към малкия, пипна го. Мокър беше до кости, поти се и кашля цялата вечер, а и температура имаше. Трябваше да повика лекар, ама кой щеше да дойде с линейката тук до дерето в калта, та и адрес нямаха, за телефон да не говорим. Детето спеше неспокойно, въртеше се и бълнуваше... Трябваше му помощ, излезе навън и се запъти към близката къща на леля Айше. И тя ставаше рано, прозорчето и светеше. Почука нетърпеливо и чу старицата да влачи чехлите си в коридорчето.
- Добро утро како Айше, аз такова... за малкия. Болен е нещо, та да попитам, термометър дали имаш?
Старата циганка се засуети, но демонстрира пъргавина неприсъща за възрастта и теглото и. Малкият се събуди като влязоха, а очичките му зачервени и помътнели гледаха изплашено и някак неестествено.
- Дай дядо, да видим имаш ли температура...? – поде бай Мишо и пъхна термометъра под пламтящата детска мишница. Гореше завалията... Като го извади, го даде на баба Айше, не виждаше пък и не знаеше какво да гледа точно, но по очите на жената разбра, че работата е сериозна. Съгласи се с нея, че трябва антибиотик и се поуспокои.
Малко по късно старецът вече пътуваше забързан в пресния сняг към близкия клон на банката. В ръцете си държеше синята спестовна книжка на Гошко... Половин час по-късно, объркан и слисан излизаше неразбиращ как от същата тази банка в която си беше поверил парите през последните 6 години, даваше до стотинка цялата си пенсия, а те отказаха да му дадат пари за лекарства на детето. Такъв бил законът и това е, не можеше да изтегли и лев до пълнолетието на Гошко. Голяма бъркотия, ами сега? Та нали бяха спестени за нуждите на детето, то сега трябваха, та иначе за какво са, ако нещо се случи после няма да му трябват. Тръгна си обратно, а сълзите се стичаха по тревожното старческо лице. Трябваше да измисли нещо, май- скоро не беше ходил до контейнерите на Била, сега по празниците имаше големи изненади в и на рампата, но последния път едва не го претрепаха мутрите окупирали задния двор на хипермаркета. Ако се наложеше щеше да обясни, нямаше избор, трябваше да рискува. Кашоните там бяха цяла планина, щеше да изкара някой лев набързо за лекарствата. Мина през магазина и записа в тефтера една баничка и малка боза за Гошко, взе и половин хляб с бучка сиренце за чая. Добре, че бай Марин, бакалинът ги познаваше и им даваше на вересия. Ама то, комай цялата циганска махала пазареше на тефтер и като дойдеха помощите се разплащаха. Дядо Мишо винаги си плащаше на другия ден, ама рядко взимаше. Прибра се, детето спеше и отново бълнуваше несвързано... В очите на стареца рукнаха сълзи на безсилие и безпомощност, или защото за първи път го чу да вика - „ Мамо, мамо...” Трябваше за известно време да го остави сам, щеше да помоли кака Айше, да го наглежда. Трябваше да купи лекарствата. За първи път в душата му се загнезди неясно чувство на тревога и смут. Целуна внучето си, забърса го с топла хавлия, добави още въглища в печката и сложи книжката в джобчето му. Малкият се размърда.
- Гоше, чуй дядовото, аз излизам да купя лекарства. Ти стой си чоджум тука... баба Айше ще те наглежда, виж баничка ти взех и бозичка. На печката съм сложил водица за чая, ако ти се пие и сиренце и хляб има. Няма да се бавя сине. Не се тревожи, ще бързам много и скоро ще се върна.
На стотина метра отсам дерето в стара двуетажна къща живееше пенсионираният учител бай Асен. Добър човек беше, цялата махала изучи, пък и големци вече имаше между бившите му ученици. На що хора даде начален старт и любов към ръчната работа и занаятите. Беден беше кварталът и малко от неговите възпитаници отиваха по далеч от фабриката и занаятчийството. 43 години преподаваше, най-вече история, но в последните 20 години се преквалифицира на учител по трудово обучение. Обичаше да създава с ръцете си, от всичко разбираше. И от дърводелство, и от бояджийство, и от приложно изкуство, и от всичко необходимо, за да върши безупречно работата си. Много пъти беше гледал малкия Гошко как майстори със завидно въображение и подръчни материали своите самолетчета. Как летеше с тях въображаемо издавайки с уста онзи „невероятен шум” на самолетните двигатели.. Харесваше такива деца бай Асен, будно дете беше малкият сирак. Та нали само дядо му го гледаше. Сърцето му се късаше от жал. Колчем го засечеше в бакалията все му купуваше я вафла, я кифла, я бонбонки. Живите и проницателни очи на малчугана грейваха от благодарност и дори измърмореното набързо „мерси” се давеше в бездънната ярка светлина, пламваща в зениците на момчето. Та от месец почти, си играеше да му сглоби макет на истински самолет, останал незнайно как в нещата му от учителската работа в кръжоците по моделизъм. Пред него готов, стоеше лъскавия модел на български ЛАЗ, съвършено копие на истинския и вече позабравен биплан. Провери още веднъж дали е изсъхнал, намери подходяща кутия да го сложи, облече ватенката си и пое в снега към края на улицата. Когато стигна видя, че импровизирания комин пуши, вратата беше затворена и количката на дядото липсваше. Значи бяха излезли. Е, щеше да мине надвечер. Върна се в къщи и се зае с обичайните си занимания.
Дядо Мишо влезе решително в задния двор на хипермаркета. За учудване нямаше никой. Можеше и да има късмет. Огледа се и видя купчината картон... зае се със завидна бързина да ги стикова и товари в количката. Вече беше почти пълна, когато на рампата изкараха палет с бракувани неща, консерви, пастети, млека и различни продукти, та даже имаше и месо. Служителите нехайно оставиха количката с палета на рампата, защото знаеха, че след няколко минути нямаше да има и помен от него, и влязоха обратно на топло. Дядо Мишо не вярваше на късмета си. Остави картоните и взе да пълни един кашон с консерви и плодове. Тъкмо посегна към млякото и някой го хвана за рамото. Дръпна го силно и старецът залитна заедно с полупълния кашон.
- Кво праиш ве, дъртъо? – прозвуча арогантен глас.
Старият човек погледна и видя три мазни физиономии и цяла банда циганета с торби и колички.
- Къв си, да не си мръднал нещо, та си дошъл тука? Не знаеш ли, че т’ва е наша територия ве, мухъл сбръчкан.
- Чакайте момчета, ще обясня!- бай Мишо не се уплаши, въпреки, че не познаваше тези лица. Не бяха от техния квартал, а от Факултето... – Заради внучето е, болно е..
Силен ритник в слабините прекъсна дъха му и старият мъж се строполи под рампата.
- К’во ма такова твойто внуче бе смрадливко, ще ти зема душата и ще ти изям джигера! – прочвуча заплашително отново същият глас, подкрепен от одобрителните възгласи на племето зад него. Последва нов ритник малко под мишницата, в сърдечната област на възрастния мъж. Сърцето му спря да бие преди побойника да си беше дръпнал крака. Мършавото му тяло остана свито под рампата и няколко ръце го набутаха още по навътре да не се вижда. След няколко минути нямаше и помен от циганската гвардия, както и от количката на дядо Мишо. В очите на стареца, широко отворени беше заседнала почуда и неопределима болка.
Бъдни вечер! Бай Асен отново пое към колибата със самолетчето. Беше около седем часа. Сега носеше със себе си и голяма торбичка със сухи сладки и бонбонки в нея, както и едно шоколадово джудже. Дъщерите се обадиха, че няма да могат да дойдат, далече бяха и рядко водеха внуците при него. Е, имаха си свой живот, за какво им беше вече той, само да мърмори. Та кой обича такива мрънкащи старци- никой? Виж, за внуците му беше мъчно, но какво да се прави, живот. Та късметът за сладките беше на Гошко...
Пак нямаше никой на пръв поглед, но вратата беше полуотворена и вътре се мержелееше нещо. Бай Асен колебливо открехна вратата до край и се огледа в сумрака на тъмната колиба. Разпозна почти по интуиция силуета на детето в леглото, но тъмнината пречеше да се ориентира. Извади запалката си от джоба и щракна. Това, което видя смрази кръвта му. На масата имаше свещ и бай Асен я запали с треперещи ръце. Пламъкът се въздигна бавно и освети мрачната и бедна обстановка. Печката отдавна беше изгаснала. На леглото лежеше Гошко, застинал в дълбок сън. От нослето му се виеше тънка струйка кръв, стичаше се по бузката и се вливаше във малка локва под главата на мъртвото дете. Старият човек се вцепени, внезапно една ръка го стисна за гърлото, страхът пропълзя под дебелата ватенка на мъжа и го накара да настръхне. Докосна челото на клетото дете и ледената стена на смъртта го отблъсна. Ужас и изумление се изписаха на лицето му. Какво се беше случило, къде е дядото? Той никога не изоставяше малкия. Каква трагедия се беше разиграла? Краката му се подкосиха и коленичи пред леглото. Разрида се като дете. Тежки сълзи потекоха по дълбоките бръчки на суровото лице. Пое ръчичката на малкия гаврош в своите топли длани, а тя отдавна изстинала, се загуби крехка и нежна в грубата десница на стареца. Тишината барабанеше зловещо в празната колиба. Свещта осветяваше призрачната картина като ренесансово платно на стар майстор.. Навън избухнаха фойерверки, разпиляха се като цветен водопад и през малкото прозорче надникнаха стотици ярки звездици, които запалиха отново огънчетата в зениците на мъртвото дете. За последен път! И гаснеха бързо, като живота! Навън, градът блестеше, пърхаше и трептеше в своята празнична помпозност, а един възрастен мъж стоеше на колене очи в очи със смъртта и проклинаше тежко милостта на онзи, чието раждане щяха да празнуват потъналите в суета и безхаберие негови чада.
Бай Асен посегна и затвори бавно очите на детето. В тях още се отразяваше искрящия отблясък на угасналите и несбъднати желания. Последен фойерверк освети до бяло вътрешността на колибата, задържа се за миг и пое високо в небето, заедно с един мъничък ангел, най-после изпълнил съкровената си мечта... да полети!