автор: perko

В малкото, залюхано нейде из нивите на Тракия градче Н. преди около 6-7 години се отби един мазен италианец, когото съпровождаха дебеловрати бизнесмени от окръжния град
. Щяха да отварят шивачница, ама се разсъхна бързо, защото вечерта в местния ресторант на италианеца му изчезна портмонето с 1000 евро вътре и доксан докуз кредитни карти. Разправят, че парите ги завлякла местната курва Пепа Вътевата, но като не можа да се докаже, така си и отиде. Но понеже 1000 евро навсякъде по света са много пари, в малкото тракийско градче тази неочаквана чуждестранна инвестиция предизвика такъв бурен икономически растеж, какъвто местният бизнес не беше виждал никога. Построиха даже хотел покрай шосето за столицата, докараха дузина мургави жрици и алъшверишът тръгна. Оживи се градчето, даже местните оптимисти започнаха да кроят планове да преустроят незавършеното читалище от татово време в казино, ама таман да стане работата, взеха, че построиха магистралата и градът остана встрани от нея . Разбягаха се уруспиите от хотела, в който нямаше вече кой да спре. Заминаха за чужбина, защото винаги е по добре да страдаш за Родината си в чужбина, отколкото в самата нея. Затвориха кепенци гумаджии, бензинаджии, монтьори, пуснаха ролетките дюкяни, кафенета, кръчми и градът замря. И тука не щеш ли, от трън, та на глог започна кризата. Една, че две, че три, дет се вика усилни и паметни години. „Бах ти и кризата! –псуваше отчаяно и най-големият оптимист на градчето, Таньо Черния. „Ракията ни свърши, тя не, мамицата и!...” А години наред го чуваха да успокоява оклюмалите си аркадаши, че никой не може да ги клеца толкоз дълго, колкото те могат да издържат, Философски посрещаше всички удари на съдбата Черния, ама и той накрая рухна.
И точно в този критичен момент, в който местните жители чакаха с нетърпение кога най-после правителството ще обяви края на тази проклета криза, защото всички бяха убедени, че сами, те никога няма да забележат това, точно в този момент, в който клетите граждани бяха вече свикнали да работят без да им се плаща, точно толкова, колкото и да им се плаща, без да работят, в малкото и залюхано градче Н. не щеш ли, пристигна съдбоносно пак италианец. Не оня мазния, друг. Сам, с една преводачка, червенокоса и мършава, но видимо отракана, защото още като влезе в единственият останал в града хотел, предупреди управителя, че ще останат неделя, само ако хотелът им хареса.
Стопанинът, когото кризата бе заставила да бъде едновременно управител, рецепционист и камериер им поиска капаро сто евро и като им връчи един леген с ключове, ги пусна по етажите да си избират стая. Която си искат, защото всичките стаи стояха свободни от дни и месеци и само от време на време Пепа Вътевата смущаваше тишината им – я с накой чиновник от окръжния град, я с някой тираджия от магистралата, когато окръжните шефове не идваха дълго в градчето Н.
Собственикът на хотела, сгъна грижливо парите на две, и след като я потърка в брадата си за берекет я пъхна в джоба си, защото знаеше, че нищо не повдига самочувствие на човека така, както сгъната на две сто еврова банкнота в джоба му и хукна веднага навън. Пресече улицата и се вмъкна доволен в месарницата, на която дължеше от месеци вересии Месарят, вземайки банкнотата от сто евро, пък веднага изтича до автосервиза отсреща, за да заплати за ремонта на раздрънканото му двадесетгодишно Рено, извършен преди шест месеца от автомонтьора Пешо Боята, собственикът на сервиза.
Той пък не можа да се порадва на голямата пара дори и две-три минутки, защото дължеше много пари на много хора и банки, та веднага ги занесе на Хараламби бакалина, от когото от месеци пазаруваше на вересия храна и понякога бира.
Пепа Вътевата, любовница на Хараламби, която беше в бакалницата по това време, едва дочака Пешо да затвори вратата отвън и като целуна бакалина с начервени устни по брадясалата буза, кокетно измъкна стоте евро от малкото му джобче на ризата. Тя пък хукна да си плати борча в хотела, където месеци водеше клиентите си на вересия и стопанинът я беше предупредил, че повече няма да я пуща.
Така след по малко от половин час въпросната, носеща щастие банкнота от сто евро се оказа отнова в джоба на същия хотелиер. Но и той не можа да и се порадва дълго, защото само след минута две по стълбището в рецепцията слязоха червенокосата мършавела и италианецът. Естествено те не бяха харесали нито една стая и като си взеха капарото отпрашиха към окръжния град.
Стопанинът на хотела дори не можа да им махне с ръка и като се почеса отзад по тила, огледа се наоколо и тръгна доволен към единствената останала кръчма в града. Той крачеше покрай разкривените, с олющени тухли къщи и се усмихваше. И не само той… Целият бизнес в града сякаш се беше усмихнал и вече оптимистично гледаше напред. Сега вече можеше да се диша по-спокойно в малкото и залюхано градче Н, защото само за час бе ликвидирана огромната фирмена задлъжнялост в него.
„Животът е прекрасен! – след няколко минути се усмихваше доволен хотелиерът в кръчмата, отпивайки малки глътки гроздова Наистина е прекрасен! За разлика от действителността”