автор: marcusjunius

Легузамо е в отвъдното. Количката за пясък проскърцва по баира с единственото си хромо колело.
Надолу и нагоре бута Легузамо. Нагоре празна, до върха, от там копае пясък, после надолу, забил пети в калта, до тъмната, бездънна, гъста като кръв река в подножието. Да изкопае хълма – това е задачата на Легузамо – да изкопае хълма и да напълни с плътта му черната река. Като един напълно уродлив, безсмислен, сив Сизиф – Сизиф с цел, обратна на целта.

***

Легузамо стои на брега и гледа. Ей там, съвсем недалече в морето, между вълните, над повърхността стърчи разкъсаната кожа на потънал ферибот. Шест загинали. Легузамо е опитен гмуркач, не бърза, ще му трябва акваланг и неопрен. Ще дойде пак. Ще дойде пак на сутринта. Сега е залез слънце.

***

Осемдесет и осем хиляди осемдесет и осем колички с пясък е погълнала реката, ала гладът и няма край. Търбухът и, огромен като желанието на стара нимфоманка, поглъща силите на Легузамо, водите и изтичат около купчините с пясък, затварят се над тях и всичко е пак същото. Реката. Хълма. Споменът за щастие.

***

Легузамо маже тялото си със зехтин и бавно се напъхва в неопрена, прилича на тюлен, изчезващ вид по тези брегове. Закопчава презрамките на бутилката с кислород, наплюнчва маската, за да не се замъглява от дъха му, притяга ластиците и. Пристъпва в студените води на залива – а плавниците ще обуе вътре, когато вълните го подхванат в обятията си. Нима вълните могат да прегръщат, пита се Легузамо и нагазва. От шестимата намерени са пет. А шестият? Легузамо знае. Потапя глава в морето и всичко отдолу става кристално ясно пред стъклото на гмуркаческата маска. Шестият е там и той ще го намери.

***

Нагоре количката подскача празна, а колелото и е врязало в калта на хълма лъкатушещ коловоз. След осемдесет и осем хиляди изкачвания и още толкова слизания Легузамо вече не иска да излиза от браздата, която сам е издълбал в снагата на баира. Макар и бавно, времето минава. Той знае, че не е Сизиф.

***

Вратите са изкъртени, през малките илюминатори на третокласните кабини надничат сиви рибки. Легузамо се спуска все по-дълбоко, надолу, там, където е капитанският мостик. Онази част от кораба, която приживе била е най-високо, сега е на дъното. Прозорецът, през който капитанът е гледал към хоризонта, е счупен. Легузамо се вмъква като акула между парчетата разпран метал. В кабината не са останали предмети – спасителните мисии са събрали всичко. Вратите, които водят към други части на кораба, са отворени. Навсякъде е търсено, претърсвано, преровено. Но Легузамо знае. Шестият е още там. Легузамо се провира през вратата към коридора, фенерът му осветява черните стени и той с бавни движения на плавниците поема нагоре, към офицерската столова. Познава вратата и по малкото, ромбоидно прозорче – поредната отворена врата. Занитените за пода маси висят под странен ъгъл спрямо стените – празни са, освен една. Легузамо веднага я забелязва – за разлика от всички други, сиви, обрасли с морска мръсотия, тази маса е сякаш на брега, в някой ресторант, където сервират октопод на скара и младо вино. Покривката и е бяла, с жълти ресни. Върху нея са подредени излъскани до блясък прибори за двама, салфетки от платно, бутилка вино с кристални чаши. Единият стол е празен. На другия седи човек с бели дрехи, подпрял лакти на масата – седи така, сякаш столът е на равен под, а не върху наклонена, огъната от ударите палуба. Мъжът протяга дясната ръка, посочва свободния стол на Легузамо, а с лявата ръка налива вино в чашите. Легузамо прави опит да седне върху наклонения празен стол, но тялото му дърпа все нагоре. Накрая някак си успява да се вкопчи в стола. Тогава забелязва, че виното, което излиза от бутилката, наистина напълва чашата, без да се смесва с морската вода. Легузамо взима в ръката си кристала и прави жест към събеседника си (нима са събеседници, без да са разменили даже дума?) сякаш вдига наздравица. Наздравица с шестия мъртвец – Легузамо знае – е неговата собствена врата към безсмъртието. Няма нужда от думи – тук, под водата, на потъналия кораб всичко е ясно.

***

Легузамо забива лопатата в склона, под мястото, където хилядите му завръщания са отхапали парче от хълма. Точно под краката му започва коловоза, който се спуска все надолу, като тънка вена в песъчливото тяло на земята. Легузамо сграбчва дръжките на количката с две ръце, неволно стисва зъби, скулите му се напрягат. Потегля бавно надолу. Макар и бавно като крачките му, времето минава. Но Легузамо не бърза. Той знае, че не е Сизиф. Не само, защото празен изкачва се нагоре. Но и защото, макар и бавно, хълмът намалява. Докато шестият живее в кожата на Легузамо, понася мъките, съмненията и колебанията му, яде храната му, чупи зъбите му, спи с жена му и усеща болките на язвата му, докато пада, без да може да стане и заспива, без да може да си почине – докато шестият умира и се ражда безброй пъти заради него – дотогава самият Легузамо ще живее дълго, безсмъртен, за да копае и да пълни с пясъчна кал тъмната, бездънна, гъста като кръв река в подножието на хълма.

Макар и бавно, времето минава. Такава е сделката.