автор: atima_viva

Замеряш ме, защото си хлапак,
зад ъгъла и острото му рамо.
Прикриваш се, не можеш да се скриеш,
когато си разсипал ситни стъпки,
по-ситни от подскачащото чуруликане
на всички насъбрани в рошав облак,
разбудени и пърхащи врабчета.
Понякога подскачаш по перваза,
а той се смее, слънчев като люлка.
Обаждаш се с памуковите звуци
на гълъбите, тихи и разсъмващи,
по шапките на близките борове.
А двете свечерени улици
събират се, до късно да говорят.
Протягат гърбовете си напечени,
да мога, запъхтяна от вървенето,
да стигна и в ръката ти да пусна
каквото е останало от времето
на малките, задъхани години.
Вземи.Стопи се да го нося...
Остана ми парченце шоколад.