автор: zebaitel

/идеята за слънчевия чорап е на roza1/

На добрата фея и понатежаха добрините в тоя ненормално топъл ноемврийски ден, усети, че и се огъват крилата в основите и кацна на една изтъркана от седене и дъжд дървена пейка пред напечения дувар, измазан с бяла пръст.
Есенна умора ще да е, рече си тя и се загледа в ръцете на баба Ана, която седеше на същата пейка и плетеше чорап. Чорапът беше от кафява вълна-не че баба Ана нямаше бяла, ама кафявото по носеше марда, пък и къде ще спретнеш дърт човек с бял чорап, джанъм! До нея, дядо Пеньо, за когото естествено беше чорапът, се беше подпрял на единия от двата бастуна, с които едва ходеше и гледаше в краката си, дето го мъчеха толкоз много и дето никъв чорап не ги топлеше.
Феята завидя на баба Ана, че плетеше толкоз сръчно с разкривените си пръсти, при това без да гледа, избра си два по-дебели слънчеви лъча, откърши две тънки клончета от шипката зад дувара, барабар с посгръчканите шипки и се опита да плете. Ама нали е фея и не и е това работата, отде да знае, че чорапът се започва на пет куки и едва вече кончовът му се плете на две. Баба Ана доплиташе кончова, оставаше само да му направи бобчетата с двоен конец за да го завърши.
Те с дядо Пеньо не си говореха много на глас. Той и като млад не беше от разговорливите, а сега пък тя недочуваше. “Ано, Ано, викаше душата му, дано се задържи още туй топло време, че като завей, как ша ма мъкнеш повънка! Как са катерят тия стълби нагоре и надолу с двата бастуна! Като съм бил млад, що съм ги строил! Амсалак съм бил, кой ти е мислил тогаз за старини, да пречим сега на децата си!”
“Ами, как ша та мъкна, отвръщаше душата И, като и досега! Кой знай каква работа! Да завей, дърва има, децата идват от време на време!”
Дядо Пеньо се загледа отвъд поляната-тя къщата им беше накрая-насреща, само голямата поляна и гората, дето вече сивееше, останала едни клони, само тук там се мяркаше малко зелено и едно червено петно, от оскрушата сигурно. Краката не само не го държаха ами и го въртяха, сякаш със свредел. Той се мъчеше да не охка, да не я плаши Ана, ама някогиш не се търпеше. И все ледени бяха.
Феята изплете едно голямо парче. Не приличаше на чорапа на баба Ана, по скоро беше като дълъг шал. Опита се да го разплете, но нали не и беше това работата, не се сещаше да извади куките, пък и шипките пречеха и не можа. Реши да го пробва. Приближи двата крака на дядо Пеньо и ги загърна.
Както се чудеше как да не изохка от нетърпимата болка, дядо Пеньо усети, че краката му почват да се затоплят. Топлината бавно плъзна и нагоре, по цялото му вдървено тяло, поспря се по средата на гърдите му, около сърцето, стегна го здраво, в мозъка му стана топло-червено, като в есенните клони на оскрушата, опита се да каже на Ана, че се е стоплил и изведнъж осъзна, че я гледа отгоре.
Баба Ана се обърна да го види, дъртака му с дъртак, какво се накланя къмто нея, изпусна готовия чорап, хвана още топлите му ръце и само рече:
- Пеньо...чакай...ами аз...