автор: Stereoburn

Няма анонс, стига сте ме тормозили!
Какво си мисля ли? Опитвах се да отговоря на постоянно повтарящия се въпрос. Какво си мисля. Бяхме на Орлов Мост. Тя седеше близо до мен и чакаше отговора, вторачени сини очи в моите, знаеше много добре какво си мисля, но нямаше какво друго да каже. Или не искаше да го каже. И аз нея. Ама по друг начин, онзи начин, които хората наричат истински. Ама не знаеш дали е истински докато не се стовари с цялата си сила върху теб, не те кара да лаеш като бясно куче срещу минаващи автомобили. Да ти се иска да си откъснеш главата, махнеш кожата, оставиш черепа и да почнеш да ровичкаш с химикалка Шнайдер, докато не изтече всичко отвътре. Истинския начин. Уж боли сърцето, ама аз нали съм учил тук там и знам, че всичко минава през главата. Тя си тръгва. Казва, че не е завинаги, ама аз знам че е. Не просто си тръгва, отива далеч. Там не й харесва, предпочита тук, но пък там е всичко, което тя опреличава като сигурно и доказано. Тука е онова дето боли, когато заминеш. Онова, за което съжаляваш, че си тръгнал. Всичко, за което си мислиш докато си там далече и всичко, заради което заминаваш на далеч. Устните й са топли, очите насълзени, денят е горещ за ноември. Допреди малко лежахме в тревата. Чудя се дали ще си мисли за мен, докато е там с него, както си мислеше за него, докато беше тук с мен. Всъщност не ми пука. Обичам я, обичам я докато си мисля как е там с него, докато се чукат, а аз тук се наливам с ром, бира, мента, мастика, коняк, ракия, водка, бяло, червено, бензин. Обичам я, докато им гледам веселите снимки от Ниагара. Всеки път. Аз съм пиян, но не крещя. Тя няма как да ме чуе. Обикновено крещя, не винаги, само когато съм пиян.
Тя си тръгна. Качи се в автобуса. Оставаха още 3 дни, но се разбрахме да не се виждаме. Може би за добро. Можи би щяхме да направим някоя грешка. За мен не е грешка, но жените в такива обстоятелства имат друго мнение. Повечето. Всъщност една малка част. Може би само тя. Тя е специална. По-специална от повечето жени. Щото нали разбирате. Това е ТЯ.Тя, дето знаеше какво иска, ама не знаеше какво точно е. После разбра, ама не е сигурно. Твърди обратното. Естествено, че знае какво иска, нали заминава.
И аз знам какво искам. Не е нея. Тя никога няма да е моя, никога няма да е и негова. Защото това е тя. А тя е крилете, с които летят врабчетата и сойките и ястребите и пингвините и самолетите. Тя е онова, което никой няма да има, но в един много кратък кратък момент, като от забутана реклама, тя е с него, до него, едно цяло, сляти.
Тя е съвършенството от много малки късове несъвършенство. Онова странно усещане, когато те хавне ток. Срещата с нея е като надрусване с кокаин. Всичко е невероятно изживяване, докато просто не си тръгне.
По-дяволите, дали си заслужаваше. Да, повече отколкото си мислите! Лека нощ!