автор: anton_fotev

Преди много години, една вечер ме събуди някаква педомерка. Пърхаше с крила по тавана, пък беше много късно, вече бях заспал. Помислих си, че трябва да стана и да я извадя навън. Горкото създание има една лятна нощ, за да остави потомство. Толкоз му е живота.

После си казах, че много ми се спи - а трябва да стана, да цъкна лампата, да хвана проклетата гадинка без да я повредя. После да отворя прозореца, за да я пусна навън. Както казах, вече бях заспал.
Реших да спя, но си помислих, че в очите на бог няма малки и големи добрини, малки и големи злини. Той би искал да стана и да я спася. Защо иначе е допуснал тя да ме събуди.
Тази мисъл ме ядоса, защото ако вярата е сделка за добро поведение, това не е вяра. Казах си, че в своята абсолютност бог е отвъд раздаването на награди и наказания. Абсолютният бог всъщност няма лице или име, той е отвъд човешките представи за справедливост. Казах си - няма да има наказание за това, че ми се е доспало, че не съм си развалил съня за една еднодневка.

Обаче тогава нещо ме опари от вътре. Един въпрос:
- Ами ако наистина няма наказание. Никакво. Ако мога да реша с действието или бездействието си съдбата на тази еднодневка... без никакви последици за мен.... ами че това е ужасяващо. Значи единствената преграда между мен и бездната не е бог, а съвестта ми.
Значи аз съм богът за тази педомерка - и нося отговорност за нея. Истинска, безнаказана отговорност.

... В този миг скочих като изстрелян
Станах и я извадих навън.
Не защото нямах избор (наличието на морков и тояга означава, че няма избор), а защото имах избор.