автор: atima_viva

Все още ли пристигаш във съня й
и сядаш до среднощната постеля.
Преглътна ли съдбата и куршума,
вината им, с която те простреляха...
Поете, знамената са сменени,
а червеите още огладняват.
Прояжда ни овълченото време,
но смисълът е пак да оцеляваме.
Под едрите звезди на Фамагуста
стихът ти още сигурно трепери -
сълза отвята с вятърната пустош -
дали през нея можем те намери?
„Борбата е безмилостно жестока”.
Чия борба, се питаме смутени.
Помръкнала е вярата. Безока
се лута със очи изпепелени.
И пак животът строго ще ни гледа,
и пак двубоят вечен ще отеква,
докато се обричаме - победата
тежи над нас по-силно и от клетва.
И ние сме, които ще останем,
преди да дойде времето за смяна.
Оставаме, Никола, до последно.
Изправени. Дори да ни се пада.