Когато денят ми е съшит на едри кръпки
и на предела съм на собствената нямост,
неукротен сърдечният ми ритъм в стъпки
по кълбовидния ми нерв, нагорещен до бяло;
когато от мъгли съм ослепяла и от смог,
или изместеният център в ретината пречи -
тогава ми се случва да говоря с Бог.
За да ме чува трябва да е свята вечер
и да Му шепна тихо, за да ме разбира.
И заедно със думите в сърцето - коленича.
Докоснала ръцете си молитвено, събирам
в душата знак, че Бог навярно ме обича.