автор: cataphractus

“- Питам те – горчиво продума Ипслор – какво ли в този свят
придава смисъл на живота?
Смърт пак поумува.
- КОТКИТЕ – подсказа след малко. – МНОГО МИЛИ СЪЗДАНИЯ.”
Тери Пратчет, “Магизточник”

Нашите се развели, когато съм бил на шест. Звуча дистанцирано, но знаете къде прекарвах повечето време тогава, а елфите нямат семейни проблеми, защото нямат и понятие за семейство в смисъла, който влагаме ние. Баща ми никога не е присъствал особено силно в живота ми, така че на практика след цялата юридическа сага за мен нямаше промени.
Не след дълго обаче дойдоха и промените – тръгнах на училище, сблъсках се със смъртта, с една дума пораснах. Да израсна бързо ми помогна и фактът, че тогава все още децата на разведени родители бяха екзотика, малко като негрите-албиноси. Нямах кой знае колко голям избор, освен да свикна с особеното си положение и да измислям разни глупости, когато някое приятелче ме питаше защо все майка ми идва на родителски срещи. В четвърти – пети клас, когато схванах, че всъщност не съм чумав или дамгосан, просто казвах истината, но тогава вече една трета от съучениците ми бяха като мен. Времената се меняха, и хората се меняха заедно с тях.
На някои грешки им е съдено да бъдат повтаряни. Седем години по-късно станах причина майка ми да се омъжи отново, и то по начин, който още тогава ме убеди, че съществува Предопределение.
Като начало Предопределението прие формата на гръмнал телевизор – по времето, когато нямаше интернет и телевизията, наред с киното, беше най-страхотното развлечение. После, като един същи Протей, взе кожата на някаква колежка на майка ми, която познаваше добър електротехник (говорим за дните, когато дори връзки за обувки се намираха с връзки), и накрая мутира в неприятния лик на Самия Електротехник. Човекът дойде, поправи кинескопа и си отиде. Тогава въобще не подозирах, че ще прекарам доста от съзнателния си живот, къкрейки в тиха, но постоянна враждебност към същия този човек.
Естествено, според някакъв непубликуван закон на Мърфи, в къщата на самотна майка има винаги развален електроуред, така че с времето господин К. ни стана чест гост. Имах си мои проблеми, свързани със следващия цвят от песента, и не успях да забележа кога между него и майка ми отношенията са преминали на различно ниво. Онова, което забелязах обаче, промени самия мен, малко преди тяхната връзка да преобърне битието ми.

Един ден, явно нещата са били вече доста напреднали, К. покани майка ми - и мен, по принуда - у дома си. С влизането ми направи впечатление обстоятелството, което днес от собствен опит мога да изведа като правило: рано или късно, стига наоколо да няма жена, която да разхвърля, всеки мъж достига до фаза на маниакална подреденост. (Той също беше разведен, за да е в крак с времето може би). Това бе и един от малкото пунктове, по които с него имахме единодушие - мама беше най - хаотичния елемент в съжителството ни.
Докато те двамата в трапезарията поставяха основите на цялото бедствие, аз се шляех деликатно из апартамента, който впрочем не беше особено голям. Така неминуемо, и бих казал, направляван от същото това Предопределение, влязох в хола.
Беше затъмнен двойно, със завеси и щори, поради което на слабото ми зрение му трябваше известен период на акомодация. Накрая се отказах да го чакам и светнах лампата. Знаете, че в анимационните филмчета лампичката над главата на някого означава идея – тук значеше по-скоро емоция, при това непозната за мен.
Върху облегалката на дивана, в аеродинамична изтегната поза и с лапки, свити пред гърдите, недоволно ме гледаше най-красивата котка, която бях виждал. Най-красивата, която видях изобщо някога, а това значи много, когато ви го казва любител като мен. К. не беше споменавал, че притежава такова съкровище, но в момента не мислех за него. Месеци по-късно осъзнах какво съм изпитвал: така наречената любов от пръв поглед, възпята и търсена от хиляди плитки мозъци, които не могат да разберат, че обикновено любовта те намира... с всички произтичащи от това последици.
Не знам какви бяха чувствата на майка ми към К. на онзи етап, но разбирах абсурдността на положението – може би за първи път не можех да живея без нещо, което принадлежеше на друг, обаче не бях никак въодушевен от идеята, че този друг иска да се ожени за майка ми. Тъпо, нали?
При все това с упоритостта на болен си намирах поводи да заговоря за него, да подметна, че ми се иска да видя Съни (не мога да мисля за по-подходящо име) и прочие самоубийствени ходове, които доведоха до следния логичен завършек: котето се озова вкъщи, но аз още не бях започнал истински да се радвам, когато дойде и “сметката” – мама и аз, заедно със Съни, на свой ред се преместихме у К. Бракът беше сключен, сега оставаше да се стигне до развода.

Прекарах със Съни две и половина години от живота си. Не бих ги нарекъл най-хубавите, защото по необходимост ги съвместявах и с К., а той беше човек с доста изкривена представа за моята личност. Искаше да ме промени по собствените си критерии, без да отчита някои важни подробности: навлизах в тийнейджърството, мразех всякакви преобразувания и ако въобще щях да се променям, това щеше да стане по мои мерки (вж. редовете в червено за детайли). Към средата на този период имах правилното усещане, че единственият човек, който ме разбира, е Съни.
Всъщност не само ме разбираше, тя успяваше и да ми дава много, без да прави почти нищо – забавляваше ме, тревожеше ме, учеше ме да мисля не предимно за себе си... накратко, през тези две и половина години, благодарение на нея и К. окончателно съзрях. Съни си остава автор на най-милия жест, който някой някога е правил за мен: веднъж, както лежах и щраках дистанционното с нея на гърдите, тя ме изгледа продължително, протегна лапичка досущ като човек и ме погали по бузата. Беше момент на такава близост, че не можах да й се разсърдя, когато ден по-късно се изпика в обувките ми.
Около година след тази милувка съседския котарак зарази моето любимо същество със стомашен вирус, който, изглежда, изчерпи и деветте й живота. Заедно с нея ни напуснаха и последните остатъци от разбирателство, но това е друга тема.
Още си спомням как двамата с К. търсехме място да я погребем. Носех трупчето й в платнена торбичка, той мъкнеше лопата и след като дупката бе изкопана, погали вкочаненото тяло и зарида. Бях толкова смаян, че не можах да заплача – аз, който прокапвам дори по време на някои филми.
Вървяхме обратно в пълно мълчание, когато изведнъж усетих лапата й върху брадичката си, после и върху бузата – нежно, едва-едва, също като онзи единствен път. Не е необходимо да казвам, че кръвта ми изстина: вдигнах ръка и я прокарах по лицето си, обаче пак не заплаках. Върху дланта ми лежеше семенце от глухарче, виновникът за илюзията... но кой знае дали един мъничък, все още палав дух не го бе насочил натам?
Факт е, че на погребението й не се разплаках. Факт е и това, че все още свързвам думата “обич” не с някого от хората, минали през живота ми, а с нея – малка купчинка сива козина, увенчана с очи, топли като слънцето.