автор: cataphractus

“На света има толкова много красота... Понякога имам чувството, че не мога
да я понеса и сърцето ми ще се пръсне...”
Рики Фиц, “Американски прелести”

Преди всичко, вроденото ми чувство за ред ме задължава да почна с една техническа забележка: известно е, че рижото е оттенък на червеното, но ние не сме художници, а хора на словото, така че ще си позволим фриволността да включим един и същи цвят в Песента, макар и под две имена, за което имаме пълните основания.
Сега – по същество.
Програмиран съм да виждам повече красота от другите. Целият ми живот дотук е нейно преследване, във всичките й мислими форми и разновидности, както и в някои, които не биха могли да бъдат измислени, като Ефимерия. Въпреки че не съм художник, имам око за детайли, убягващи на много хора, и това не се отнася само до небесната хореография, а и за подрусващия се фолклор на ежедневието, който навремени избива в откровена чалга. Обожавам онези мигове, в които се надявам, не - предвкусвам да видя нещо, а после вдигам очи и хоп, ето го и него: кон встрани от пътя, точно когато си мисля за коне, ветрушка, нервно трептяща с криле като жив хеликоптер, циганин, който продава самурайски мечове... Откровението на такива моменти ме кара да се чувствам почти като Били Пилгрим.
Баналните фрази като а) красотата е навсякъде около нас, б) ще спаси света или в) е в очите на наблюдаващия, още от предучилищна възраст не са ми достатъчни. Не би и могло да бъде иначе, щом се стремя към абсолютна красота, макар и с далеч не абсолютните си човешки сетива, но ето на какво ме е научила почти трийсетгодишната одисея в търсенето й: абсолютната красота е миг – проблясък на слънцето, щрих, движение, тишината между два тона – в който нещо изгубва самостоятелното си битие и започва да действа възпитателно. В този миг сърцето е препълнено и заплашва да се пръсне, а в следващия вече си друг човек.

Червенокосите жени ми правят поразително впечатление. Наистина, те рядко са красиви и още по-рядко са синеоки, но когато това е така, притежават обаяние, за което всички блондинки и брюнетки са готови да вършат кървави престъпления. Има нещо магическо в начина, по който светлината обгръща бледите им лица, лъкатуши в косите им и гасне в притворените клепки; има една особена мекота в сиянието около главите им, заради която не можеш да спреш да ги гледаш, дори когато вече става ужасно неудобно, има...
Накратко, имало е защо в Средновековието да ги набеждават, че са вещици, а в по-ново време – femmes fatales. Винаги, когато видя червенокосо момиче, сърцето ми прескача един до дванайсет удара, а зрението временно отказва да възприема каквото и да е друго. Може би затова още не съм ходил в Ирландия: изпитвам тягостното усещане, че ще получа инфаркт още на дъблинското летище и ще издъхна без право на обжалване в мига, когато някоя рижа медицинска сестра се надвеси над мен, макар и водена от желанието да помогне. Дори не ми се мисли какво би станало, ако срещна на живо Никол Кидман – една от най - грациозните, фини и убийствени червенокоси дами, бродили на тази планета от Ева насам. И въпреки всичко, казано дотук, най-силният ми спомен, свързан с този цвят, няма нищо общо с жените.

Мястото вече предугаждате, времето отново е късна пролет, същата онази, в която тревите леко пожълтяват, но житото е радикално зелено. Някъде в Ефимерия Вивалди дирижира с откъсната тревичка цял оркестър – аз обаче не съм там и около мен пеят само птици. Точно сега не бих заменил тяхната врява дори срещу Музиката на Сътворението. Нещо повече, мъчат ме подозрения, че това е то Музиката на Сътворението. Пътят е прашен, но славен, и по него вървим само двамата с моето куче Боби – без особена идея накъде точно, просто се тътрим в обедната жега, като той си мисли за локва вода, а аз – за Никол Кидман и защо, по дяволите, не взех шише от литър и половина, вместо само половинката, която отдавна съм изпил, и тъкмо тогава неговото желание се изпълнява. Под маранята на хоризонта лъсва синьозеленикаво въже от влага – и тъй като пътят не е асфалтов, за да прави зрителни измами, това може да е само бързо изсъхваща локвичка.
Боби припва нататък, езикът му се вее почти зад врата, а аз спирам и го гледам завистливо. Все пак не мога да пия откъдето ми падне като него, а съм ужасно жаден. Отклонявам очи към младото жито на две крачки от себе си, и разбирам защо съм тук точно в този момент.
Един огненориж силует стърчи сред житните стъбла и ме гледа с очички-топчета, златисти като на котка. В първата секунда съм толкова стъписан, та дори не разбирам какво е животното, макар че на контрастния зелен фон всяко негово косъмче искри с болезнена яснота. Вдигнало е предния си крак досущ като куче и се колебае дали да побегне, или да се отдалечи бавно. Гледаме се две, три, пет секунди може би, после ушите му трепват и то хуква през зеленината като някакъв призрачен огън – губи се и блясва, ту тук, ту там. Няма нужда да гадая: Боби се връща, пъхтейки зад мен, и дори без да се извърна, мога да си представя мократа му муцуна, отново порозовелия език и присветващите капчици вода, които ръси в прахта. Моментът е толкова тралфамадорски по структура, че и досега е врязан в паметта ми като че лично от Дюрер: всяко стъбълце и най-малката буболечка по него, всяка птичка с разположението й спрямо облаците, всичко, всичко, всичко...
Дзен и изкуството да виждаш лисици. Абсолютна красота.

Когато срещна жена, дори червенокоса и синеока, дори привлекателна и мила – но с лисича яка, намирам начин да изразя презрението си към нея, учтиво, разбира се – така че да личи, че е истинско презрение. Може да си свестен човек, добра майка/сестра/баба/леля и стълб на обществото, но ако си способна да унищожиш нещо толкова съвършено, само за да угодиш на суетата си, сори, няма как да си особено високо в личната ми класация. Ако пък яката е комбинирана с кожено палто, каквито са болшинството случаи, сривът в позициите е просто библейски. Стъклените копчета на мястото на извадените лисичи очи винаги ме карат да мисля на какво такава жена – дори червенокоса и синеока, дори приветлива и мила – възпитава проклетите си шибани деца. Едва ли е проклето шибано преклонение пред ... проклетата абсолютна красота.
Която, не бива да се съмнявате, ще спаси света.