автор: nikoi

Ще седнеш с мен.. Вечерята е бедна,
напомня тайна в своята интимност.
Съвсем се изморих да съм неведома
(чист божий път, от логиката кривнал).
Ще затрепти ръката ти над масата
и сто неоснователни причини
да бъдем тук в ума ми ще довтасат,
превръщайки в оцет бутилка вино.
От нервното почесване езиците
накрая за небцето ще залепнат.
Ще пращаме неоседлани мисли
един към друг. А всъщност към небето.
И аз ще се загледам в ореола ти:
блещукащ като дълго гален сребърник,
а портата на храма ще затвори
предателското чувство за обсебеност.
И аз ще знам, че ще предам душата ти
на себе си - за дълго съхранение,
за да възкръсне тихо светлината
след следващото мое затъмнение.
Ще ме целунеш бързичко по бузата:
теб уморен светец те е орисал.
И аз ще стана да разтребя, гузна:
несподелила нито грях, ни риза.