автор: cataphractus

Forza Ferrari! (Мама ви и жабари!)

Обичам Формула 1. Нищо не мога да направя. Обичам я въпреки управлението на Бърни Екълстън, а това като че ли казва всичко.
Когато ме питат какво толкова й харесвам, отговорът в общи линии зависи от настроението ми – ако съм весел, казвам: “Болидите са шаренки, а нали луд на шарено се радва...”. Ако обаче не съм на кеф, тежко и горко на задалия подобен въпрос - започва се едно изброяване ab ovo, в процеса на което неминуемо споменавам малко известни факти от историята на шампионата, наблягам на това, че той представлява вълнуващ синтез между технологии и човешка воля - нещо като алегория на живота, в която всяка хилядна от секундата е съдбоносна и късметът играе огромна роля; вмъквам кратка, но съдържателна биография на любимите си пилоти, отбелязвам лукаво, че феновете на Ф1 са с доста по-голям коефициент на интелигентност, отколкото футболните запалянковци, и продължавам в същия дух, докато малоумникът насреща не се откаже да ме пита за в бъдеще дори колко е часът.
Обичам Формула 1, ала в детските си години слагах знак за равенство между “Ф1” и “Ферари”. Червените бяха в дивна криза, само с една победа на Алези от години, и дори нямаха шанс за подиуми, обаче аз ги харесвах. По някакъв начин знаех, че където е текло, пак ще тече ... но не и че буквално ще отече.
По принцип съм принципен. Даже се шегуваме с приятелите ми, че са рядкост хората като мен: стриктни, делови, педантични, досетливи, предвидливи, еб... (тук добавянето на прилагателни секва, за да отстъпи място на идиотски смях) Старая се да живея според моите правила, без компромиси, макар и да знам, че това значително усложнява пътя на човек. Веднъж започната, една практика при мен прераства в традиция и се превръща едва ли не във въпрос на чест да бъде спазвана до най-малките подробности и отстоявана при всякакви условия. Нека не се заблуждаваме – това не е онази величава твърдост на характера, позната от книгите, а по-скоро мравешко упорство да постъпвам така, както е правилно според мен. Всичко онова, което влиза в разрез с моите схващания, неистово ме дразни: един вид, “как може да сте толкова тъпи?!”. Мисля, че и това се дължи на зодията ми, обаче не може да се оправдавам само с нея, нали?

Та за спорта: бидейки поддръжник на Скудерията, в първоначалния период от ерата “Шумахер” всъщност бях фен на догонващ екип. Това е един от принципите ми – не симпатизирам на изявени фаворити, воден от праведното убеждение, че трябва да се подпомага дишащия във врата им отбор, докато не стане абсолютен лидер. След като казах това, сами разбирате, че в началото на новото хилядолетие нямаше по-щастлив човек от мен, когато Светата Троица Рори, Рос и Жан направиха италианците свръхсила. Разбира се, не ми хареса онази глупост с Вилньов в Португалия 97, но ги оправдавах като готови на всичко по пътя към титлата. Ясно беше, че е така, когато Шуми се върна на пистата не напълно възстановен, за да помага на Ървайн през 1999. Тогава смятах, че отборната игра наистина е отборна и всичко е честно. Милениумът се превърна в Михаелиум с титлите от 2000 и 2001, а сърцето ми на верен фен просто пееше - до 2002, фамозното състезание в Австрия.
Рубенс Барикело води колоната, Михаел води шампионата. От бокса идва Божа заповед №11: “Пропускай Шумахер, чадо, и не введи себе в изкушение да биеш, нине и присно”. Победата – въртим-сучем, беше без значение за Пилето, но би била с огромно значение за бразилеца, чисто психически. Той отстъпи на метри преди финала, правейки дори за умствено увредени зрители (кххм!) нареждането очевидно. Никога не съм бил запленен от Барикело, не ми допадат и настоящите му изяви в Williams, но това не беше правилно според мен. Великите шампиони не побеждават така.
От този кръг нататък вече не бях ферарист. Знам, че звучи странно за човек, който се самоопределя като принципен, но уви, принципите не са това, което бяха. И ако два от тях влизат в противоречие, винаги – поне при мен, печели по-важният: да играеш достойно. Нике в днешно време е една често изнасилвана жена. Дори обуват кецове с името й, а това по мои мерки е гавра.
Още обичам Формула 1, и нищо не мога да направя. Но не слагам знак за равенство между “двадесет и пет точки” и “на всяка цена”.