автор: petia_bozhilova

И пак съм си сама. А пък е есен
и ,,р“-то в месеца в тила ми диша.
По-стръмен пътят стана.Не по-лесен.
Все бързам някъде...Работя...пиша.

Перчемът само леко посребрен е.
И всеки косъм бял, де беше черен,
една мечта е моя осланена...
Последният, признавам е от тебе.

Е, както пяхме в една стара песен-
косите, мили мой, ще си почерня.
Това поне сега е много лесно...
Мечтите? Не. На тях не ще посегна.

Нека останат бели! Идва зима,
ще свие студ. И като в стих банален
дори да липсваш ти, сняг пак ще има
и те ще бъдат в същата тоналност...

Не-е-е! Не мисли, че нещо ти се сърдя
и искам своя път да преобърнеш!
Макар,че есента ме следва твърдо,
а небосводът зиме ще посърне.

Със риск докато силите ми секнат
да си остана ничие момиче,
пред буквичката ,,р“ не ще да трепна.
И в сняг ще славя Бог, че днес обичам!