автор: thefaceoftheshadow

Даниел лежеше в болничната си стая и се опитваше да преглътне тежестта в гърдите си. Системите около него го обграждаха с пискливия си глас. Той беше като някаква предсмъртна песен, отваряща вратата към един друг, по-добър свят.
Момчето беше едва 19 годишно. Преди година бе получил страшната диагноза за рак на белия дроб. Спомни си какъв шок бе това за близките му. Родителите му вече не бяха на себе си. Караха се и едва криеха сълзите си, докато се опитваха да го даряват с онази спокойна любов, която той получаваше преди. Майката и бащата, отчаяни от тежкия удар на съдбата, започнаха да търсят всякакви видове лечение. Преминаха през много лекарства и химеотерапии. Обиколиха различни клиники и лекари, за да се узоват единствено пред непоклатимия факт-техния собствени син нямаше да види най-светлите дни от своята младост. Оставаше му около година. Всичко това преминаваше покрай кървавите останки от кашлицата, ужасната болка в гърдите и онази ужасяваща прегракналост, която превръщаше гласа на Даниел в смъртен вопъл.
А какво чувстваше той сега?
Беше свикнал с болката след тази година. В болничното легло от него беше останало единствено примирението. То го караше да се сприятели с ужасните хрипове вътре в себе си. Скоро всичко щеше да приключи. Факт, с който единствено родителите му не можеха да се примирят.
Майка му влезе в стаята и седна на стола до леглото. Място, на което тя и баща прекарваха своите дни и нощи. С пресилена усмивка тя хвана ръката на сина си и се опита да я стопли със своята майчинска любов.
-Как си днес, скъпи?-попита го с тих глас тя.
-Както всеки ден-процеди той с уморен глас.-Очакващ спасение...
Майка му се доближи до мъртвешки бялото му лице и отместна кичур от него.
-Спасението те очаква, момчето ми. Днес намерихме една новооткрита болница, която е снабдена с най-новата техника за лечение на...
-Стига мамо, моля те...
Изтощеният глас на момчето повика у жената красиви спомени от неговото детство. Първият му рожден ден, семейните почивки или вечерите, които прекарваха тримата. Помнеше неговото хвърличо, което заедно с баща му се опитваха да обуздаят насред яростните вятърни вълни.
Не можеше да се откаже от всички тези спомени просто така. Той беше единственото й дете. Първородният син, който с такъв трепет очакваше...
-Уморен съм-едва, едва изрече той.-От болката в гърдите ми, от тази да ви гледам как с татко всеки ден се погубвате, в опит да спасите нещо, което вече не е във ваши ръце.
Даниел примигна срещу навлажнените очи не майка си.
-Пусни ме...-прошепна й той.
-Не мога-поклати глава жената, докато сълзите се стичаха като неизказани думи по бузите й.
-С татко трябва да продължите. Вашият живот предстой. Може да имате още едно дете... Трябва...
Майката стисна още по-силно ръката на гаснещия си син, сякаш се опитваше да го задържи в света на болката.
-Предайте му любовта, която дадохте на мен. Тази любов ме накара да се наслаждавам на живота, макар и той да беше кратък. Накара ме, да посрещна сега смъртта, с мир в очите си...
През сълзи, майката си спомни онзи далечен ден, след страшното откритие, когато насред собствената си тегоба, Даниел беше направил дървена бебешка люлка. Още тогава той усещаше края си. Още тогава, той беше измислил своето последно желание. Искаше родителите му да възвърнат радостта си, чрез втората рожба, която да смекчи болката по загубата на първородния син.
-Време е аз да си почина, а вие да преоткриете живота си...
Майката погали лицето на сина си. Легна до него и го прегърна през кръста, както правеше, когато той беше малко момче. И той заспа дълбоко, поел към безкрая в ръцете на онази жена, която му беше подарила живот...

10 години по-късно

Бащата държеше ръцете на малкия си син, докато двамата направляваха разноцветното хвърчило. То се мяташе на всички страни, докато се опитваха да го осмирят, докосвано от игривите ръце на вятъра. Майката седеше на постланата кърпа и махаше на двамата любими мъже.
Малкото момче се отдръпна назад уплашено, почти изпуснало дръжката на хвърчилото. Баща му хвана нежно малките му ръчички и двамата отново започнаха да управляват хвърчилото.
-Виждаш ли белите облаци, синко?-попита бащата.
Момчето се засмя, възвърнало своето настроение.
-Не се страхувай от вятъра, защото от там бди ангел, който никога няма да се откаже от теб.
Бащата си пое дълбоко дъх, срещнал се с един любим спомен.
-Никога няма да се откаже от нас...