автор: diva_voda

(полу-басня ; приликата с действителни лица и събития НЕ е случайна)

Срещнали се кърт и сврака
до една бодлива драка.
Толкоз много се харесали,
в кумство бързо се калесали.
- Вие, в моите очи -
къртът взел да обяснява, -
сте една най-фина дама!
Стил и чар, и маниер!
- А пък Вий сте кавалер
с толкоз много вкус и качества!
Подходящ за Мое Сврачество! ...

Тъй де, оттогаз до трънката
се събират да си мрънкат -
е, намерили си, значи,
срещу скуката илача.

На любимата си сврака
с патос къртът се оплаква:

- От зори до залез чак,
виж го - туй проклето слънце!
блещи ми се във очите!
Искам да го угасите!

- А пък мене все ми вей,
славейчето като пей!
Искам да се нареди
славейчето да мълчи!
Други птици не умеят
като свраките да пеят!
А пък мъдрите къртици
сте най-точните критици
на живота и изкуството ... -

свраката излива чувства.

Кърт и сврака всеки ден
до една бодлива трънка
дрънкат, мрънкат и се пенят.
Нека! Кой ли го е еня ...

Не и мене!