автор: ASTERI

Тя не тръгва без мен и не ме изоставя,
търпеливо ми носи петите и стърже от тях полепнала кал,
и разбира, ах как разбира дали е истинско житото
или е омесено с плява, тогава вие от жал
и разкъсва живеца ми, и в дъх на птица примира...
Тя е тиха и кротка,
но понякога – зла и нахъсана,
като косъм от котка стърже в зеницата
и скимти, като прилеп под слънце
и зная, че с мен я боли, но търпи,
а когато примирам,
с крилце от пчелица докосва ме
и тихо, тихо, като кактус в пустиня цъфти
и от обич ме жали, намира ме,
съживява ме с капка роса,
и пак с мен върви и ми носи петите,
и ми стърже калта...
Непримирима и кротка е тя,
и справедлива, и добра, и сърдита,
на дивачка забита,
като калем от от най сладкото свише –
моя, Душа е... и смисъл.