автор: cefuleSteven

Отвори учудено уста, заприлича на дете. Вина изкриви лицето му, смут замени изражението му, после страх. Обясни си го и се почувства нелепо. Филмът току – що беше свършил, но не помнеше какво е гледал. Макар да беше класика, а напрегнатия драматичен сюжет и виртуозното изпълнение, за около два часа го бяха погълнали в друг свят, където беше избавен и от себе си и от това в което беше въвлечен. Преди това прави любов с момичето.
Да, по-скоро момиче, отколкото жена. Нищо, че беше на тридесет. Нищо, че поведението й не напомняше това на съвременните тийнейджърки и дълбочината в иначе фриволно синьо-зеления цвят на очите, откриваше един свят на страдание и превъзмогването му в едно състояние на мъдростта, действително само в комбинация на съзряването на ферментите на плътта и натрупването на достатъчно житейски опит към поносимост на онова, което не могат да променят и с което е редно да се примирят. От далече и от пръв поглед дори некрасива, някак странна. Създаваше фалшивото впечатление на неподдържана външност с разпиляната къса коса, никакъв грим. Лицето й като опръскано с кал от луничките. Доста слаба. Малко кривокрака, но омагьосваща с едно трудно обяснимо очарование. Първично естество, което магнетично привличаше. С привидните си дефекти, които всъщност бяха част от съвършени черти на природата, с които не е свикнал съвременният вкус. Не са узаконени от модното зрение, форми изглеждащи по-скоро неправилни, създаващи заблуждаващо чувство за несъразмерност, но като тези на дърветата и голите пътеки сред горите. Свободни, дишащи, сами за себе си със своето развитие. А и това което напомняше пръски кал – луничките. Като, че ли току – що беше излязла изпод дланите на Господа Бога, завършена, но все още неизчистена от остатъците материал. Имаше нещо и в ума й. Не можеше да разбере все още недостатък ли е или напротив: надвишаващ значително средния интелект.

Най-важно. Не я беше ухажвал. Нито изглеждаше агресивна жена, по принцип. Всичко се случи от само себе си. Нещо повече. Не стана в интернет, а във влак. Не приличаше на истина, а беше.

Дойде му като шепа успокоителни, като бутилка уиски. Като едното и другото в комбинация, която не го убива, а за кратко го откъсва към една друга реалност. Тази която ясно съзнаваше, че вече е изгубил. По-глупавата, по-посредствената. Трудно подвижната, с много забрани и ограничения. По-истинската: все още реалността на хората. Смееше се, но не се присмиваше. От години освен присмехулно не беше се смял. Ей тъй, от сърце. Галеха се крадливо. Ласки не му липсваха и никога не са му липсвали, но тези нямаха начало интернет. Някак по-импулсивно и ненадейно, без да се различават по същество от останалите, носеха някакво различие.

Трябваше да я изпрати до вкъщи. Тя забрави, че се налага.

-Може би си омъжена? – задавайки въпроса му се стори, че е стъпил прав на лодка, навътре в морето /а не можеше да плува/ и разклаща лодката с крака.

-Ъхъм. Може би. – отвърна му и избухна в смях.

Прегърнаха се и зацелуваха из улицата. Без страх, че могат да бъдат видени. След туй в един бар. Той на чай, тя на коняк.

-Не бива да пиеш ли?

-Може би. – отвърна, но не успя да се засмее както беше решил.

Нито пък тя.

-Съпругът ми беше ужасен. Не биваше да пие...Хей, спокойно – засмя се лекичко и стисна дланта му в своите две – Не казвам с минало свършеното, че съпруга ми е бивш, а че вече не пие. И не е ужасен. Нямаш никакъв ангажимент...Освен...но да не го мислим.

За пръв път от години забеляза залеза. Само с очи, без желание да го заснеме и публикува в социалната мрежа. Някога точно тези снимки му помагаха да забелязва в повече красивото, сега не беше способен да го забележи без тях. Освен в изключително редки моменти като този.

Краят на август е. 2010. След недъгава пролет, лятото е изключително горещо. Някои от вечерите неземно красиви. Напук на предвижданията на Артър Кларк, втора космическа одисея в космоса, няма. За сметка на това вече има много хора – кибер – паяци. Един от тях беше и този объркан мъж, но дори като такъв в редки случаи като в тези кратки часове, той все още беше способен да се отдаде и без мрежата на красивото. Все още надежди имаше.

Целунаха се бързо.

-Наистина ли не трябва да пиеш? – с въпроса си само гонеше мълчанието.

-Някой ден ще направя сравнителна таблица на пороците. Има по-тежки от алкохола.

-Тъжен си.

-А доколкото разбрах съпруга ти вече не е ужасен.

Тя се нацупи леко и артистично виновно наклони глава, а думите които му се изплъзнаха от устата не бяха негови, нито за случая. Това бяха откъслечни паяжини в съзнанието и по езика му, ехо от многобройните дискусии из мрежата, от празни по-празни: за любовта, изневярата, за порока, правото ни или липсата ни на такова да осъждаме, за бита, съзнанието, вселената, 42 и всичко останало, опити за размишления и симулации на такива, по милиард различни начини издаден просто крясъка: “Има ме!”. Упрек на който не му беше нито времето, нито мястото, а освен всичко останало не му беше типичен и напълно чужд като душевност. Случайно озовал се върху устните му, като слюнка остатък на кисела целувка от безполово създание. Едва не развали вечерта си. Но точно с тази неволна провокация й доказа, колко го желае.

-Аз...няма да ми повярваш, не ми вярвай, но да си кажа, никога не съм му изневерявала. И сега не знам какво правя.

-Аз също! Случва се.

-Не говори.

Целунаха се. Забравиха да платят сметката и сервитьора ги догони до вратата. Продължиха в друго заведение. Разхождаха се по една пътека край реката. Отдавна се беше стъмнило. Признаха си много. Нищо не запомниха. Останаха си непознати.

Правиха любов в квартирата му. После гледаха по цифровата “Усещане за жена”. След филма задрямаха на канапето. Главата й беше на рамото му, а той не смееше да помръдне.

Пъстър скрийнсъвър играеше на монитора на метър в ляво от телевизора.

“Трябва да го изключа!”

Ледени тръпки го сковаха. Представи си как се доближава и ръката му обвива мишката. При споменът за докосването го обля топла вълна. Тръпчива. Захапаха го милион по-малки от рибени, но човешки устни. Запъплиха по вътрешностите му. Изпълни го ненадейно чудовищна сила. Пръстите му трепереха. Нещо по-силно и от сексуално го влечеше към компютъра.

“Трябва да изключа. Да натисна бутона “старт”, “излез от компютъра” и повторно за потвърждение “излез от компютъра!”

Вече не трепереше, вече се тресеше. Знаеше какво ще се случи. При докосване на мишката “скрийнсъвъра” щеше да изчезне, като спомените за тази вечер, като спомените му за целия живот и под тях да се открие главната страница на социалната мрежа. Нямаше да издържи. Щеше да погледне кой е надниквал в профила му, щеше да върне глас на гласувалите. Щеше да си каже: “само минутка”. Паякът беше гладен. Чувстваше го. Паякът искаше душата му. Дърпаше я с невидими нишки, а тя се съпротивяваше, доколкото е способна. После се отдаваше на сладостното безсилие и упоена разрешаваше да бъде насилена и разкъсана.

Напоследък социалната мрежа започна и да убива. Физически. Най-страшно му се стори, че не чувстваше страх, а любопитство. Като повечето редовни юзъри вече гадаеше кой ще е следващия. А Тангра му беше приятел. Жалко за Тангра. Липсваше на много хора, включително и на него. Като повечето и той се съмняваше, че убиеца му ще бъде открит, а дори и да се случеше, че истината ще излезе такава каквато е. В тази страна не се случват такива неща. Безсмислено е даже, че има блогове. Тангра затова тролираше. Опитваше се да го докаже – този странен донкихот. Но със смъртта му жестоката игра се беше пренесла на друго ниво.

“Имаш сили! Ти имаш сили! Просто стани и тръгни към компютъра, а за да не видиш шибания сайт дръпни щепсела от контакта...”

Дланите му бяха потни, сладостна слюнка изпълни устната му кухина. Преди часове далеч по-слабо усети подаването си на подобно изкушение. Спеше толкова мило и крехко сега на рамото му.

“Колко е просто щастието. Малко случайно, малко забранено, необяснимо и достатъчно прекрасно като факт, за да се нуждае от размишления или дискусии струва ли си или не.”

Улови се, че не помни, отново му заприлича на приливащите се цветове на скрийнсъвъра. Повърхностна игра, лишена от всякакъв смисъл, освен да запази апарата: монитора и съзнанието му, под която е всичко съществено.

“Любов като скрийнсъвър, живот като скрийнсъвър, под които е само сайта, само сайта. Остана ли ми нещо в дълбини.”

Изправи се, приличаше на зомби. Направи крачка, после втора. Замая му се свят.

“Когато разбрах, че трябва спрях алкохола. Един компютър ли не мога...”

Връхчетата на пръстите му изгаряха от желание да заиграят по клавишите. Все по-оплетен се чувстваше.

“Този сайт убива! Всички са се побъркали, разбрах даже, че има залагания за следваща жертва, поставят и мен сред евентуалните. Трябва да спра шибания компютър.”

Сви устни.

И тъй като този герой повече няма да се появи в повествованието ни, за което сметнах за ненужно да споменавам никнейма му, преди да приключа с него, нека да кажа какво му се случи.

Той прецени, че ще намери воля и ще издържи няколко секунди, за да изпълни необходимите команди по изключване на компютъра, но му скрои лош номер вирстопа. За моментът маркерът му заби и сайта се отвори. Забавянето не беше значително, но достатъчно.

Каза си: само минутка. И остана пред компютъра до сутринта. Момичето го намери потънал и увлечен в заниманието си към 08. 30. Целуна го, на няколко пъти се опита да го заговори, а той й отвръщаше механично. Жена като нея, която наистина си нямаше опит с любовници, зле изтълкува поведението му. Помисли си, че причината е тя. Повече не се видяха.

Спомни си за нея след години. Когато “паякът” – както сам се изразяваше – “изяде душата му” и захвърли ненужната му черупка навън. Почти нищо реално не помнеше от това време, освен суха фактология. Отдавна не живееше в онази скъпа квартира, загубил беше работата си и живееше в подземна дупка. В интернет не влизаше, защото нямаше какво да каже. Мислеше си само, колко го мразят всички. Понякога съжаляваше, че не беше една от жертвите в онази криминална драма. Понякога си спомняше за момичето, но не беше сигурен дали е истински спомена му или една от безбройните фантазии.

Истинска беше, при това би била любовта му.

Когато три лета по-късно, в близост до онова заведение, в което тя пи коняк, а той чай тя видя онова прегърбено, брадясало пияно създание в което той се беше превърнал, разбира се, не го позна.

Нещастникът ръсеше пари за поредната водка. Изля му стотинките от чисто съжаление и побърза да се отдалечи.

Още три години по-късно животът му свърши в една лудница.