автор: marcusjunius

Имам си палци. И на двете ръце. Били са ма пет-шест пъти, повечето на Централна гара, и все ма биха други от занаята, а не от „съчките”. Съчките са тия, дето ги преджобваме.
Куките и те тека им викат, само по вестниците им викат „жертви”. И друго да ти кажа – казва се „преджобване”, а не „джобене”, да запомниш. „Джобенето” е друго, с нож или с бокс, „аре джоби се!”... нали се сещаш. А нас не ни срещаш наистина, не требва да говориш с нас, взимаме си каквото можем и айде. Е тука са ми шевовете зад ухото от единия път на гарата, имаше един, Венчо Мокрия, той удра със златен пръстен, после ме шиха в некаква болница тука до гарата, не знам коя, ма не беше Пирогов.

Глупости са това за рязаните палци, глупости. Само едни цигани от червенобрежко още го праят това и после като ги видят по летищата и гарите и веднага – ‘айде в стаичката с решетките! Ръцете са важни, много са важни – сръчни да са пръстите, бързи. Но не е това най-важното. Най-важното ‘найш ли кое е? Да си невидим. Бате, така е. Още от дома в Дулово бех най-дребния, ‘найш ли как оцелева най-дребния в дом за сираци? Отде ше знаеш... Ми като става невидим! Още от четиригодишен, като ме префърлиха в оня дом, преди Дулово, в едно село, как му беше името на т’ва село, и почнах да се крия по ъглите и по шкафчетата. Иначе ония седемгодишните хем ми ‘зимаха яденето, хем ме биеха, щото съм по-бел такъв и русоляв. Като се скриех, пак ми ‘зимаха яденето – не го и търсех аз – ама поне не ме биеха. После па ме преместиха в Дулово и там вече бех спец – почти не ме забелезваха. Имаше един възпитател, биеше наред, ама мене дока’ напуснах, девет-десет години има, белким ме видеше, ‘се ме питаше „Бе ти нов ли си?”, и ми шибне един шамар за добре дошъл. Смех! Егати тъпанара беше тоа. Там ме фана Марчето Игликова от Свищов, тя беше на шеснайсе’, аз бех на единайсе тогава, и ми вика, от тебе, вика, ще стане голем чораджия, толкова те нема никакъв! Тя бегаше от дома с едни от махалата, ходеше по гарите. Тя ме вкара у играта. Имаше ей такива цици и черна бенка под лявата мишница, тя ми беше първата. Вика, чораджия не може да станеш докато не си натопил масурчето, и се смее. После пак от време на време ми даваше, Марчето Игликова. Това Игликова и беше второто име, тя третото го мразеше. Да знаеш, бате, ако срешнеш некой, дето второто му име да е на цвете, или женско де, значи сто процента е от дом за сираци! Те там повечето сме записани на майките си. Е и аз съм по баща Виолетов, не че я помна таа Виолета, де...

След това, след дома де, в началото скитах сам, спех по гарите и къде ми дойде, сам си чорех. Цяла България ако я фанеш по картата на влаковете, на ‘сека по-голема гара съм бил и къде по-добре, къде по-зле съм се оправял. Най-зле съм бил в Бургас, лятоска един път, пълно с народ, ама ‘се ки си беше стиснал чантата, портофела, джобовете, казвам ти за два дена обикаляне нищо не успех да чопна, ченгетата от транспортната почнаха да ме забелезват, и аз се качих на влака та у Казанлък. Там вече преджобих една фръцкава мадама, е па това ми беше най-големия удар, триста и идинайсе лева, и спах в хотел една вечер. Имаше вана, мамата си е ебало това ваната, голям кеф! Некой ден ако имам къща, даже не, гасронера да имам, друго да не, вана ше си купя! В хотела беше много хубаво, даже можех да не платим, щото като си тръгвах, оня на щанда, на рецепцията де, пет минути не мое да ме види. Ей така да си бех тръгнал, и физиономията ми не помнат – па аз давам н’еква лична карта крадена, винаги минава, щот’ лицето ми е такова, мо’е да е на всеки. Ама не си тръгнах, викам, един път и аз да си платим чес’но и почтено.

Та за това съм тука. Казвам ти, немам автобиографии там и не съм учил за такива работи, но мисла, че ще съм много добър за тоя филм, за оня де, дето играе невидимия човек, де. Аз съм си такъв от малък, нема да имате грижи с гримове и така нататъка. А за парите – колкото дадете, мен ше ми е за пръв път да работим, не знам и колко се дава за такова, артистите де, но сигурно е добре. А, какво ше кажеш, бате? Ше ме ‘земете ли? Бате, бате бе, насам гледай, насам, тука съм, ей ма на, Златко съм аз, Златко Виолетов, не ме ли виждаш?...

_____
*Всички герои и събития в този разказ са измислени. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна. Каква ти изобщо тук прилика.