автор: hristam

Ти още ли вярваш в народни поверия,
в оцъклени думи и слепи доверия?
И още ли влачиш мечти през годините,
на босо през тръните, зноя, пъртините...
И още ли, стиснал надежда във шепа,
изгубваш се в нечия ласка и шепот,
а после /по-щедър ли ставаш? Изглежда./
раздаваш на всички по шепа надежда.
А сенките в ъглите, криви от студ,
отдавна те смятат за местния луд.
Прострелва те някой със поглед свадлив -
обидно е някак така да си жив,
когато животът се зъби и драска
почти непростимо е твоето щастие...
Замерват те с думи, по-тежки от котва,
а ти се усмихваш - отвътре, дълбоко,
там дето, загърнати в топъл покров,
във себе си пазиш парченца любов.