автор: Narwal

След слабото подобрение състоянието на дон Алонсо започна да се влошава. Треската отново се възвърна с двойна сила. Температурата му се повиши. Губернаторът започна да бълнува. И отново заговори на онзи непознат за отец Бартоломе език.
Понякога обаче смесваше езиците. Започваше да говори ясно и отчетливо на испански, а след това и на някои от познатите наречия на индианците. Думите му бяха ту ясни и отчетливи, ту замъглени от трудно артикулиращия му език. Но сред тях се отличаваха две: „Бяла Сила”.
Разказаната история обаче силно бе впечатлила монаха и той силно съжаляваше, че може би дон Алонсо няма да успее да я завърши. Губернаторът обаче опроверга тези му опасения. Една сутрин като че ли треската бе постихнала и той отново дойде в съзнание и каза:
- Добро утро, приятелю! Как си тази сутрин?
- Може би е по-правилно аз да Ви задам този въпрос, екселенц. Вие прекарахте четири кошмарни дни и нощи. Бълнувахте, неспокойно се въртяхте в леглото, изпотявахте се до състояние дрехите Ви да подгизнат. Д-р Ернандес и аз Ви направихме флеботомия и малко се успокоихте. Индианският лечител на кокибакоите Ви даде някакви варени листа и сега може би сте по-добре...
- По-добре, съм, приятелю, но това е временна отстрочка. Усещам края си и това е ужасно. Имах такива големи планове, а ето виж Бог какво предвиждал за мен. Но все пак кажи ми какво говорех през нощта?
- Не знам точно...Вие повече говорехте на Вашия български език, който за мен е непознат, но на моменти минавахте и на испански, както и на езика на кокибакоите. Сред думите Ви обаче успях да различа две – Бланка Фуерца (Бяла Сила), но Вие я произнасяхте Бланка Форт, може би е било от треската.
Дон Алонсо се засмя и иронично поклати глава. Споменито отново нахлуха в главата му.
- Да приятелю! – каза той – Добре познато име Бяла Сила. Така се казваше една красива индианка от кокибакоите. Най-красивата! Най-милата! Човекът е грешник и не може да устои на съблазните и изкушенията. Ако някой ти каже, че е издържал и смело може да се нарече светец....Не му вярвай! Няма такива!
Губернаторът отпи глътка вода и продължи:
- Бяла Сила бе първата жена на тази райска земя, която ми спаси живота и не само това....При първата ни експедиция по Ориноко трябваше да минем през девствена джунгла. А там опасностите дебнат на всяка крачка по две. И една от най-големите опасности бяха влечугите, непознати и отровни. Змии със странна окраска и много силна бързо действаща отрова. Попаднах на една такава малка змия на черно-жълти ивици. Тази индианка ме спаси. За щастие попаднахме на селото им и тя ме наложи с разнообразни билки. Даде ми да пия сокове на различни растения и аз преживях. След това....искаш ли да ти разказвам...
Морският вълк замечтано погледна в небето през отворения прозорец
- Нищо нямаше след това....
- Как така? – учуди се отец Бартоломе.
- Ами така – отвърна дон Алонсо – Тя имаше мъж. Много по-стар от нея и вече значително немощен, но тя се бе заклела пред духовете на дедите си да му бъде вярна. И такава му остана. И ако съпругът и е още жив, тя все още му е вярна. За пръв път в живота си обаче сякаш изпитах истинската любов. А тя е като силното вино. Омайваш се от аромата му. Наистина жалко е ако не си отпиеш, но дори и само да го дишаш пак си доволен.
Монахът слушаше като омагьосан.
- Моля Ви продължете, екселенц! – каза той.
- Обичах я много силно. Научих от нея много неща за джунглата, за живота на индианците, за езика и обичаите им, но нито ваднъж не я докоснах. Дори запазих името и. Както знаеш индианците като ги покръстваме им даваме наши имена. На тази и запазих името – Бланка Фуерца. Тя обаче не можеше да произнася нашите съскащи съгласни и се нарече – Бланка Форт. Така си и остана. Единствена, неповторима и недокосната! Какви ли не изненади ни поднася живота, отче?! Какви ли не?! Неведоми са пътищата Божии.
Дон Алонсо отново погледна през прозореца и този път свъси поглед. Болките сякаш отново се връщаха и отново бяха силни и непоносими. Трудно межеше да се очаква, че ще може да победи коварната болест. Поиска да приеме последно причастие. Отец Бартоломе изпълни молбата му. Губерваторът започна да се гърчи в агония. Верният му приятел вече не очакваше болният да дойде в съзнание, но все пак за един кратък миг и това се случи. Дон Алонсо успя за миг да събере всичките си сили и повика монаха по-близо до леглото си.
- Аз си отивам, приятелю каза той! Искам да ти предам последната си воля. В Санто Доминго построих францискански манастир. Моля те предай на всички. Погребете ме на входа на манастира! Нека всички минават отгоре ми. И нека тъпчат костите ми, защото не изпълних дълга към Родината!