Отец Бартоломе изгаряше от любопитство да чуе целия разказ на тайнствения пътешественик, но не желаеше да го пресира и затова продължи да се грижи за него без да му задава въпроси. Отвътре обаче нетърпението го натискаше и дон Алонсо усети това.
А болестта сякаш бе решила да отмине и да остави губернатора на тази грешна земя още някоя и друга година. След като почувства малко повече сили у себе си, дон Алонсо сам реши да продължи разказа:
- Дон Кристобал беше изключителен моряк. Въпреки, че сега сме врагове, не мога да му отрека големия професионализъм и мъжество. Лошото беше, че и той както всички останали конкистадори се отдадоха на златната страст и от там на зловредните интриги, разбили едниството на експедицията. Преди да ме вземе със себе си отново Светата църква реши, че всички участници в презокеанската му експедиция трябва да бъдат предани на Христовата вяра, разбирай приятелю, на алчните стремежи на Рим. А доказателство за това естествено бяха кръщелните свидетелства, които всички удостоверявахме своя произход и принадлежност към християнството. А моето единствено доказателство за това, че съм християнин беше ето тази малка иконка на Света Богородица – така наричаме ние Божията майка, Дева Мария.
И дон Алонсо извади от малък вътрешен джоб на ризата си онази позната на отец Бартоломе малка картинка на Дева Мария с младенеца. Тази картинка бе изрисувана с ярки цветове и разкриваше една неповторима майчина любов, която би разчувствала и най-коравосърдечния воин. Дон Алонсо я погледна с тъжни очи, преглътна сълзите си и продължи:
- Даде ми я майка ми, заедно с последната си благословия. Сега и да искам едва ли бих намерил гроба й, но винаги я нося до сърцето си. Когато се включих в подготовката на експедицията се запознах с един твой събрат, францискански монах – Алонсо де Охеда. Произхождаше от благороднически род, макар и обеднял. Баща му бил стар хидалго и бил известен и той с искрената си любов към Божията майка. Бяхме много добри приятели, но бедният Алонсо беше болнав и не издържаше на корабния живот. При един от преходите ни от Сицилия до Кадис при една доста сурова буря той почина и по стар моряшки обичай тялото му бе предадено на дълбините. И не беше само той. Корабът ни бе стар и получи силен крен надясно. Много хора изпопадаха зад борд и след това не ги открихме. Тялото на бедния Алонсо успяхме да го открием, но вече безжизнено. Пристигайки в Кадис, местният епископ реши да провери екипажа. Поиска на всички ни кръщелните свидетелства и аз след като нямах такова показах свидетелството на мъртвия францискански монах. От този ден Драган от Охрид бе обявен за мъртъв, а аз заживях като Алонсо де Охеда. Ето така приятелю станах испански рицар, участник в презокеанска експедиция и дори малко след това капитан на бригантината „Горда”. Беше прекрасен кораб. С огромна парусна площ, развиващ скорост до 25 възла и най-важното много добре понасящ океанското вълнение. По време на целия преход през Атлантика нито един от екипажа ми не страда от морска болест. Издържахме геройски плаването.
Дон Алонсо си пое въздух и поиска чаша вода. Отец Бартоломе веднага му донесе и жаден да научи още отправи питащ поглед:
- А останалите членове на екипажа не забелязаха ли промяната на Вашата самоличност?
- Екипажът приятелю бе съставен от каторжници, пияници и бивши затворници, някои от които и досега преследвани от закона. Те всички имаха какво да крият в своята собствена самоличност, за да гледат чуждата. Никой не се обади, за да ме разкрие.
Дон Алонсо отпи глътка вода и замислено се усмихна. Спомените нахлуваха в главата му като разпенени вълни. Но сега бяха доста по-приятни.
- Помниш ли, приятелю, когато заедно с теб стъпихме на Еспаньола? Ти не можеше да повярваш, че стъпваш на твърда земя. Страхуваше се да направиш и крачка в джунглата. Дотогава явно не беше виждал дива природа. А след това пътешествахме. Основахме Маракайбо, Картахена и колко много още колонистки селища. Опознахме индианците. Открихме злато. И от там започнаха интригите, враждата и междуособиците. Този лъскав метал как променя хората. Способен и родни братя един срещу друг да настрои. А предано вярващи католически свещеници в какво ги превръща само. Забравяха не само Спасителя и неговата повеля да помагат на бедните и нуждаещите се, но забравяха и род и Родина и готови бяха да изчезнат някъде далеч, но това злато да остане по джобовете им. Трябваше десетки смъртни присъди да издам за да мога да събера поне някаква част от златото да го изпратя на техни величества в Испания. А те мечтаеха свой свят да създадът тук далеч от Испания и различен от Испания. Те испанците за злато се отричаха от Испания, а аз чужденецът, прокуденият българин се борех да събера добитото тук, за да го предам на техни величества с една единствена надежда в сърцето. Един ден да застана пред тях и да им кажа:”ЕТО АЗ ВИ ДОНЕСОХ ЕДИН НОВ СВЯТ ВЪРНЕТЕ МИ ВИЕ СЕГА ...МОЯТА РОДИНА!”