автор: dara33

Момичето седеша пред големия магазин и сълзи напираха в очите му. Чувстваше се по Гаврошовски, макар че времето им ужким беше преминало. Всъщност нещата винаги се връщат.
То е както при модата. Дадено нещо бива изместено от ново, но същността на идеята се запазва. Понякога е само дург цвят или леко видоизменена тенденция и всички ахват пред уж новото, пък то старо с лека добавка или изрязване...
-Извинете бихте ли помогнали? Мама е болна.
Тя протегна ръка към един от минувачите.
Той я погледна с очи невиждащи болката и я прониза със студен избилк на собственото си безсърдечие е неразбиране:
-Не ви ли е срам бе? Просите! Наместо да работите...
Стъпките му оттекнаха и сякаш пухлупак от бетонно безразличие захлупи това момиче.
Тя се сви до една от стените на бляскавия магазин и отрони сълзи на голяма човешка болка.
Една жена стоеше и гледаше това момиче близо от десет минути. Направи й впечатление, че никой не спря да подаде помощ на това дете. Приближи към нея:
-Искаш ли да изпиеш един топъл шоколад в сладкарницата с мен?
Момичето я погледна. После избърса сълзите си.
-Да благодаря ви. С удоволствие.
Изкачиха стълбите до сладкарницата. Тя беше луксозна и момичето се почувства, като Пепеляшка, но в дрипи попаднала в балната зала.
Погледна смутено жената, но тя набързо каза:
-Не се смущавай от дрехите си. В днешно време всеки ходи, както му скимне. Ей, на погледни онзи там и тя посочи странен мъж накичен с бижута по себе си.
-Да така е госпожо, но все пак всички са прилично облечени, пък аз такава една парцалива...
Седнаха на една маса в ъгъла.
Поръчаха две чаши топъл шоколад. Жената гледаше това момиче и тъга нахлу в душата й.
-Каква е твойта история?
-Нищо особено. Татко умря. Мама е болна от рак. Трудно оцеляваме. Дори прекъснах училище. Прося, за да има за хляба. Това е.
-Къде живееш?
-Наблизо съм. Мама лежи и почти не става.
Жената погали момичето по косата. Душата й се скова от адската болка, че едно дете е принудено да проси, за да живее.
-Ще ти помогна. После каза името си.
Момичето не можеше да повярва, че това е прочутата Н. Иванова.
-Наистина ли ще ми помогнете?
-Да ето ти този телефон. Обади ми се. Ще направя кавото е по силите ми. Обещавам ти.
Жената се изправи, за да тръгне, но момичето я спря:
-Какво ще стане с другите деца от улицата? Те са много. Помогнете и на тях.
Жената стисна устни.
-Не винаги е възможно да се помогне на всички.
Момичето я гледаше с огромните си очи.
От устните й се отрони:
-Вие ще ми помогнете, а аз някой ден ще помогна на всички. Поне ще опитам.
Разделиха се, като приятелки. Дори се прегърнаха на улицата.
Жената и момичето облечено в дрипи бяха странна гледка. Тази среща коренно промени представите на детето.
Тръгна и сякаш имаше криле.
"Доброто не е умряло. Има го."- така мислеше тя и вървеше, за да зарадва майчиното сърце, че повече няма да проси и ще има как да се справят.
Щеше да й съобщи, че на улицата е срещнала ангел!