автор: kasiana

На попрището жизнено към края,
в най-светлата ми бяла същност на жена,
изпрати Господ албатрос от Рая –
отвъд да преведе духа ми на сърна…

Но той смути обителта ми тиха
с криле, загребващи небе, любов, живот…
И аз забравих за съдбата лиха,
и с него литнах в слънчевия ведър свод…

Едно щурче събуди ме… И ето –
пак кипна, като руйно вино в мен кръвта…
Усмихна се и засия сърцето,
получило отсрочка скъпа от смъртта…