автор: aldan

Една от малкото причини, които оправдаваха действието, което е най-привично за дъжда, а именно -- валежът, бе онзи аромат, който се получаваше след като дъждът е намокрил липите.
Този аромат можеха да го усетят повечето хора, да го усетят навън, навсякъде другаде, но не и в опушената стая, в която Кърт се бе навел над пишещата машина и сътворяваше поредните страници в утопичния роман, който пишеше вече четири години. Натрупаните страници до бюрото бяха около четири хиляди, които бяха останали от деветте хиляди, които беше изписал. Ако някой случаен посетител на стаята, погрешка влязъл в нея, погледнеше най-горната страница щеше да зачете с интерес шестотин и втора глава, в която пишеше:

"Под палмата, двамата влюбени седяха, хванали ръцете си и гледаха слънцето, което бавно се криеше и изчезваше от хоризонта. Това бе любимото занимание на Самър и Кърт. През деня беряха плодове, къпеха се в океана, следобед се криеха в заслона от палмови клони и се наслаждаваха на времето, което прекарват и на живота, който живеят в това райско кътче на Сигма-4. Вечер обичаха да гледат зелената луна, която се отразяваше в океана, в който от време на време малки, седем тонови китове, скачаха, правеха пирует във въздуха и се целуваха преди да се скрият в червената вода."

В своите утопично-фантастични книги, Кърт описваше един неосъществим живот, на една абсурдна планета, на която си представяше, че живее с момичето, което преди десетина години го беше напуснало, защото някакъв плешив милиардер й бе предложил да замине с него.

-- К --

Същата вечер, Кърт излезе за нова кутия цигари. По пътя размишляваше каква е политиката на планетата Сигма-4 и дали е съобразена с пангалактическия договор, според който планетата е частна собственост, но може да има конституция, друго име, както и да създава търговско-политически връзки с други планети от галактика Сребърна нишка. Дъждът изобщо не беше спрял да вали, нито имаше изобщо някакви намерения да спре да вали. По пътя си до локалната кръчма, в която се продаваха и цигари, Кърт се натъкна на един просяк, с който проведе следния разговор:

-- Сър, имате ли двадесет долара?
-- Аз? Двадесет долара? Ако имах двадесет долара, дали щях изобщо да живея в тази дупка и в този квартал? -- попита със злоба. -- Дали ако имах двадесет долара Самър щеше да избяга от мен? Не, нямам пари за теб.
-- Сър, аз попитах защото... -- горчива буца заседна в гърлото на просяка -- нали разбирате? Аз съм бездомен. Искам пари за една бутилка вино, нищо повече.
-- Намери си работа, безделнико!

Кърт беше всичко друго, но не и злобен, а моментните изблици, които го правеха да изглежда злобен бяха свързани със същата Самър, заради която той живееше мизерно, списвайки есета и статии за малки вестници и порнографски списания. Животът не бе особено ласкав с него, но това не бе причина той да бъде свиреп и злобен. Поне той така го тълкуваше.

-- К --

-- Синди, дай ми три пакета цигари, едно очистително и инстантно кафе.
-- Един момент, сър.

Обръщението "Сър" си беше завоювал, след като пусна обява във вестника, че е намерил куфарче с пари, на което пишело "Андрю Скинърд". На оставения телефон се обадиха много хора, но само един дойде в черна, дълга лимузина, качи се в кооперацията с олющена боя и неработещ асансьор и позвани на вратата, на която пишеше "Къртис Трент -- отчаян и самотен. Не приемам гости." След кратка беседа за нравственото задължение, а именно да бъде честен, Кърт подаде куфарчето с пари, като гордо заяви, че не е пипнал нито долар от него. Тогава този явен представител на мафията Андрю му каза, че ще направи нещо голямо в отплата.

-- Само кажи какво искаш? Пари? Кола? Ново жилище, на по-добро място? Да те взема на работа?
-- Единственото, което искам, господине, е уважение -- гордо бе заявил Кърт -- което да заслужавам.
-- За какво ти е уважение, виж в каква дупка живееш?
-- Не! Аз искам уважение, не искам слава, пари, кола, ново жилище или каквото и да било, което ще ми предложите.
-- Глупак!
-- Благодаря.

След тази среща на Кърт и Андрю, втория си изпълни обещанието и направи нещо голямо. Смени входната врата на входа, в който живееше добродушния, луд писател. Вратата беше желязна, ключът, с който се отключваше беше по-различен, от другите, с които се заключваха повечето врати. Беше S-образен. На вратата, написано със сребристи букви пишеше "Подарък от Сър Къртис Трент, един истински благородник".

По-късно тези букви бяха откраднати и продадени за сто двадесет и осем долара, но хората в квартала вече бяха свикнали да се обръщат със Сър, защото беше и по-кратко с няколко букви.

-- К --

-- Заповядайте, Сър. Единадесет долара и осем цента.
-- Един момент. -- Кърт започна да бърка по джобовете си с надежда, че ще извади някакви пари. -- Ето ви единадесет долара и три цента, ще имам да ви давам още пет.
-- Няма проблем за пет цента, Сър. -- учтиво каза Синди, младо и симпатично момиче, което се възхищаваше от малка на Кърт. -- Пет цента са, не са пет долара.
-- Благодаря, Синди, не приемам отказ. Утре, вероятно по същото време ще сме изчистили сметките си. Един благородник не може да си позволи да дължи пари. -- Последното го каза на шега, но в ушите на Синди то прозвуча като симфония на Вагнер.
-- Е, в такъв случай, Сър, ще ви очаквам. Пак аз съм на смяна.
-- Приятна вечер, прекрасна госпожице!
-- Прекрасна вечер, Сър.

-- К --

Небето се раздираше от сблъсъците на облаците, от който се излизаха чутовни гърмежи и се извиваха светкавици, които плъзваха на всички възможни посоки. Къртис се качи в апартамента си, остави хартиената торба с покупките, протегна се, запали нова цигара и седна на креслото пред телевизора. На четиредесет и осми канал даваха късните новини, които винаги бяха чудновато интересни, които бяха и основно средство за информация на Къртис. Некрасивата водеща на новините, неслучайно на късните, осведомяваше предимно за всички грабежи, изнасилвания и убийства, случили се в Бенсънхърст, Бруклин през изминалия ден. През последните двадесет и четири часа се бяха случили седем грабежа, едно убийство и три изнасилвания, като едно от тях се бе случило в квартал "Мечта" -- кварталът на Кърт. Такива неща вече не му правеха особено впечатление, а и не го интересуваха, стига да не се случваха на него.
Той стана да изхвърли препълнения пепелник. В кухнята също не видя нищо, което не виждаше всеки ден -- хаос и безпорядък, с който бе свикнал и който сам си причиняваше. Неизмити съдове, танцуващи, биещи се хлебарки по пода. Разсеян, той не изхвърли пепелникът, а взе нов, отново пластмасов, за чието съществуване, откровено бе забравил. На излизане от кухнята, натисна ключа на лампата, но поради явно слабата електрическа инсталация на стария блок, бушонът даде на късо и лампата в кухнята, лампата в коридора, както и телевизора спряха. Кърт изруга, но беше щастлив, че е старомоден и използва пишеща машина, а не като модерните си приятели -- компютър. Едно от малкото неща, които можеха да сринат, иначе непоклатимата психика на мистър Трент, бе загубата на нещо, върху което е творил.

-- К --

Вратата на мазето се отвори с дразнещо скърцане, което успя да прогони и малкото останали мишки. С фенерче и бавни крачки, Кърт търсеше електрическото табло с надеждата, че ще пусне отново бушонът. "Кой там?" -- чу се глас от дъното на влажния коридор на мазето. "Има ли някой в мазето? Кой там? Кажи или ще стрелям!" -- повтори гласът, но Кърт нямаше никакво намерение да отговаря, поне докато не успее да пусне електричество. Щрак! Напрежението отново тръгна по веригата, докато не стигна до всички консуматори, сред които беше и крушата в мазето, крушката в кухнята на Трент, крушката в коридора, телевизорът и други електроуреди, символ на американската технологична прогресия.

-- Сега кажи ти кой си, имаш ли оръжие и какво правиш в мазето? -- хладно изсъска Кърт.
-- Не, моля ви се, недейте. -- каза един уплашен, миризлив и мършав клошар, който се бе свил за един празен варел, в който преди години е имало нафта. -- Аз просто спя тук. Не ми правете лошотии.
-- Няма. Въоражен ли си?
-- Не, Сър.

Когато дрипльото каза "Сър", Кърт се сети, че подмина един клошар, напът за цигарите. След не толкова дълго уговаряне, Къртис Трент и клошарят бяха в апартамента, в който вече имаше електричество. Накратко, клошарят бе помолил да използва душ, на което великодушният Кърт нямаше как да откаже.
След като вече банята се използваше по предназначение, Къртис бе останал сам, отново в кухнята, търсейки чаши и нещо, което да се налее в тях. По странно стечение на обстоятелствата, както и по ред необясними причини, Кърт бе отказал пиенето, като на мястото на алкохола, той пропуши цигари, в количество, което превъзхождаше алкохолът. Тършувайки из старите скривалища, в които криеше алкохол предимно от себе си, той попадна на стара бутилка с алкохол, без акциз, без етикет, неопакован в хартиен плик. Опакованите в хартиен плик бутилки бяха предназначени за ежедневна употреба, когато Трент все още пиеше, за това той си помисли, че това е една от онези, разбирате ли, специални бутилки, които отваряше само по специални случаи, само в специални дни. За миг се подвоуми какво да прави, дали да взима втора чашка за себе си, тъй като нито му се пиеше, нито искаше да се връща към старите си навици. Един вече му стигаше.

-- К --

След двадесет прекарани минути в банята, сякаш от машина, която променя хората, старият скитник излезе чист, избръснат, полят с одеколон, който вече бе прибрал в скитническата мешка, с чисти дрехи. Чистите дрехи бе свил от един простор на първият етаж на входа, знаейки, че някой ден ще му потрябват. Така и стана.
Скитникът се казваше Джон, типично за Америка име, което носеха приблизително четиредесет процента от американците, като процента всяка година се увеличаваше, ако не с много, то поне с малко. Сигурно и фамилията му беше комерсиална, често срещана, без много връзки с роднини от знатни родове. Джон искаше много да разправи една история, която преди много години му се бе случила, докато пътуваше с влак към Албакърки, където имаше приятелка, работа, икономичнен автомобил и известна сметка в местната банка. Историята бе скучновата, повечето хора са попадали в такива ситуации, но днес бе специална, защото предната нощ Джон бе спал на гарата, в един товарен вагон, в който намери десет долара. Цял ден разправяше историята, на всички свои приятели от улицата, но винаги намираше неодобрение в историята. Предполагаше, че е от начинът, по който я разказва, вероятно се вживяваше твърде много за нещо толкова незначително. Джон не знаеше, но имаше огромно желание да я разказва, поне до утре, когато щеше да си е намерил нова история, която да търкаля цял ден. Самата история беше, че, пътувайки веднъж към Албакърки с влак, една девойка попитала дали мястото до него е свободно. Да, вярно, че тогава той е бил чист, избръснат, изкъпан и с хубави дрехи, но девойката била толкова красива, че на Джон му се приискало да я покани на среща. Така и тръгнал разговорът. Уговорили се за среща в един от сравнително скъпите ресторанти, защото и двамата не могли да си позволят повече. Уговорката, също така гласяла, че след вечеря ще се разхождат из закътаните улички на Албакърки, ще се полюбуват на луната, а после ще отидат в мотел, в който ще правят други интересни неща, който мотел вече щял да бъде нает. Действително до тогава той не бе имал такава авантюра, беше му любопитно, малко страшно, но знаеше, че историята ще си остане само между двамата и никой няма да научи. Трагичното в историята беше нейният край. Той представляваше обяснение как, слизайки от влака -- жена му го чакала. Не толкова странно било това, колкото, че първият човек, който прегърнала на гарата била жената, с която Джон се уговорил за романтичната изневяра. Студена бучка заседнала в гърлото на Джон в този момент. Оказало се, че девойката е сестра на жена му, която наистина се бе появила изневиделица, защото живяла и работела в Европа от десет години. Може би и от тази случка тръгнали разправиите между Джон и Алисън, които по-късно съсипали бракът им.

-- К --
Кърт влезе в стаята, вида доволно потриващият ръчички Джон, погледна телевизора и видя, че по Канал 4 даваха тегленето на печеливш лотариен билет. Джон потъркваше доволно ръчички, защото бе сигурен, че най-сетне ще му излезе късмета. Кърт смяташе тези неща за глупости, даже бе писал статия в един вестник с нисък тираж какъв е механизмът, който кара глупаците да си купуват лотарийни билети, как всъщност компаниите крадат от простите хора, къде отиват тези пари и тъй нататък.

-- Да! Господ най-сетне ми се усмихна! Не мога да повярвам! -- крещеше Джон, изпаднал в луд възторг, вероятно защото нещо хубаво му се беше случило в изминалите двадесет минути, освен чистоплътността. -- Да! Спечелих! Господ ме обича! Да, той ме обича!
-- Защо подскачаш и буташ всичко наоколо? -- попита съвсем леко раздразнено Кърт.
-- Спечелих, Сър, спечелих! Най-после животът ме погали нежно.
-- Какво си спечелил. Дай да видя билета.

Кърт взе в ръка билета, видя, че действително има съвпадения, преброи ги, изчисли наум коефициента на всяко число, а след една такава проста сметка се виждаше, че Джон наистина е спечелил и животът му ще се промени.

-- Ей, братле! Честито! Не очаквах такъв късмет. Знаеш ли, че по този начин опровергаваш една статия, която писах...
-- Мистър Трент... -- все се обръщаше така към Кърт -- обещавам да ви купя много стекове цигари. Това, мистър Трент, са десет милиона долара! Ако ги изтегля наведнъж, данъците ще ми вземат 4 милиона. Ще ги тегля по малко, разумно и съобразено с данъците.
-- Джон, приятелче, ти какво каза, че си работил преди да отидеш на улицата?
-- Докато учех в колежа бях доброволец по чистотата на Албакърки. Когато завършил -- бях професор по математика в университета във Вашингтон. -- през сълзи изхленчи беднякът-милионер.
-- Да пийнем по едно за твоя успех.
-- Да пийнем! -- вече с пълно гърло Джон ревеше като студент, който е скъсан на изпит по философия.

Джон и Кърт започнаха да пият, да си разказват интересни истории от миналото, като историята с влака на Джон. На Кърт такива истории му трябваха, защото си бяха материал за книгите, които искаше да напише. Историята с влака наистина бе скучна, разказана без грам патос, но Кърт влезе в роля на добър, ама много добър слушател. Измежду всички изприказвани приказки, Джон и Кърт разбраха, че са били заедно на един баскетболен мач преди много години. Тогава, когато Майкъл Джордън все още играеше и когато Чембърлейн бе гост на мача. Мачът бе между Лос Анджелис Лейкърс и Чикаго Булс, когато Кобе Брайант направи чадър на извънземния Майкъл и когато мачът се реши от тайбрек.
Изпитите бутилки започнаха да се увеличават, както и изпушените от двамата цигари. Джон кроеше планове как ще живее разумен живот, с пари, които щяха да му стигнат, а в случай, че умреше преди да ги е изразходвал всички -- щеше да ги завещае на една фондация за писатели в беда, която бе основана от "Някакъв Кинг", както го наричаше Джон. Това звучеше хубаво и звънеше в ушите на ухиления Кърт, който определено бе по-фиркан от Джон. Особено звънливо звучаха обещанията как ще получи пари, че да си довърши фанастично-утопичната книга, как ще бъде отпечатана, ще бъде пласирана на пазара и как може би ще спечели много пари от нея.

-- К --

Вече се зазори, беше някъде около седем - седем и половина. Джон взе личната си карта, в която имаше биометрични данни, които да потвърдят, че това наистина е той, защото на снимката бе сниман от социалните служби в реалния си вид -- мършав, мърляв, дрипав, с брада. Ако историята се бе случила сто-двеста години по-късно, вероятно технологичното развитие щеше да е стигнало дотам, че да се усеща и миризмата на човек от снимката.

-- Сбогом. -- каза Кърт.
-- Защо сбогом? -- почуди се Джон.
-- Това означава "И господ да е с теб". С-БОГ-ОМ.
-- А-ха. Благодаря ти, Сър! Благодаря за всичко. Ще гледам да се свържа с теб възможно най-скоро. В първия удобен момент. Веднага ще ти дам пари за книгата.
-- Знам, Джон, знам. Мисля, че след като ти даваш пари за книгата, трябва да оставя честта на теб да избереш корица, дори издателство, което да я издаде.
-- Наистина ли? -- нова сълза блесна в очите на Джон. -- Аз...от издателства не разбирам, но наистина ще имаш най-прекрасната корица на света. Обещавам.
-- Знам. До скоро!
-- До скоро!

Двамата се ръкуваха, всеки пое по своята посока, клатушкайки се. Кърт към леглото си, Джон към банката, където да осребрят билета. Излизайки от блока, бъдещият милионер си помисли, че всичко е толкова прекрасно, толкова хубаво. Най-сетне животът му се усмихва, най-сетне ще си има свое малко жилище на спокойно място, ще може да си има истинска, своя домашна котка, да мирише липите, да се върне към нормалния, социален живот, в който да има приятели, но чистоплътни. Всичко беше една добра хармония между живата и неживата природа. Въздухът бе чист, времето бе леко облачно, любимото на Джон, улиците все още бяха пусти.

-- К --

Кърт повърна до леглото. Веднага стана, отиде до прозорецът, който гледаше към булевард "Линкълн", вдиша свеж въздух, после запуши. Това бе неговият идеален свят, в който всичко беше хомогенно смесено. Хармонията бе цялостна, защото на Кърт му бе минала нагласата за здрав сън, което означаваше, всичко е спокойно и никой не може да развали спокойствието, дори Статуята на свободата да бъде бутната от някое случайно преминаващо цунами.

-- К --

Тъй като рано сутрин тепърва излизат лошотиите, нощната хармония все още царува над градчетата, особено над Бенсънхърст, за който дори преди много, много години един певец бе написал и изпял блус.

"Хармония" -- беше думата, която Джон повтаряше, ако не на всяка крачка, то поне през крачка. Пресичайки булевард Линкълн, в пълен разрез с всякаква хармония, както и в крачка с иронията, един автомобил реши, че знакът СТОП не е за него, както и, че пешеходците ще се съобразят с него, не той с тях. Хармонията между ръмжащ двигател и десетки различни и най-цветущи миризми, излизащи от ауспухът на колата надделяха хармонията между живата и неживата природа на Джон. Шофьорът не бе пиян, не бе и дрогиран, но връхлетя със своята Хонда пешеходната пътека, Джон отлетя от челният удар поне на два-три метра, падна на студеният асфалт, главата му отскочи от цимента и шурна тънка струйка кръв. Шофьорът отпраши с мръсна газ, защото по това време хората не бяха наизлизали за работа, следователно и никой не го бе видял. Това не бе съвсем вярно. От прозорецът, който гледа към булевард Линкълн, Къртис Трент видя разигралата се случка и бързо затича по аварийните стълби надолу. Когато стигна до тялото на Джон, той все още беше жив и мърдаше. Кърт хвана дясната ръка на Джон и му каза да се държи, че всичко ще се оправи. Само да се държи. И двамата знаеха, че думите на Къртис не отговарят на истината, че Джон е пътник и няма шанс да бъде спасен.

Последните думи, които излязоха от устата на Джон бяха "Обичай! Бъди жив! Хармония! Хармония...хармо..." -- дори не успя да довърши думата си, когато на лицето му грейна усмивка. Пулсът му спря. Тялото му се отпусна. Отпусна се и лявата ръка, в която Джон стискаше печелившият лотариен билет.

В хармония, съгласувано и съчетано заваля дъжд и задуха силен вятър. Вятъра изтръгна печелившият лотариен билет от лявата ръка на Джон. Билетът се пъхна в един канал. Повече и никой нямаше да види този билет.

Къртис отново запали цигара. Линейката вече идваше.

Виеше вятър, валeше студен дъжд.