автор: _katerina_

Вятърът гони косите ми като обрулено есенно листо.
Раздира ризата на душата ми като разбойник.
Капки дъждовни бродират върху лицето ми своето везмо
и в едно със сълзите се сливат в булеварда-самотник.

Тъмни облаци прелитат подобно ято гарвани черни,
изкълвали звездите наместо зърно,неприятели верни.
Вино пенливо разливат безмерно от неписани делви
и стопяват доспехите ми,скроени по съдбовни промени.

Плаче сърцето като малко дете,пее своята песен греховна,
подобно гондола в бурно море,носеща тъжна серенада.
Протягам в тъмното двете си ръце,като лястовици бездомни
и търся твоето обично лице,като нова небесна Манна.