автор: Rumir

Напоследък нещо много ми идва работата. За днес приключих.
С удоволствие обаче сега ще изпия една халба бира. На открито. Сядам. Келнерката само ме поглежда, усмихва ми се и отива за поръчката. Разбираме се без думи.
Привечер. Пролет. Навсякъде зелено. От страни в градинката глухарчетата вече прецъфтяват. Превръщат се в пухкави бели топки, съставени от безброй малки парашутчета. Подухва съвсем лек ветрец.
Незнайно от къде, сякаш от нищото се появява една огромна муха. С пикиращ полет каца на ръба на пепелника. Което ме подсеща, че трябва да запаля една цигара. Поемам дълбоко дима, изпускам с удоволствие като правя дълга и тънка струйка, която след миг се разтваря във въздуха без следа.
- Здрасти Румба –стряска ме познат глас.
Павката. Съученик ми е. По-точно беше. В първи клас. След това Господ по незнайни за мен причини го докосна и от тогава душата му се рее някъде между небето и земята.
- Имам си два гълъба вече, Румба. Майка ми разреши да ги гледам. Направих им клетка на балкона. Ще черпиш една кола, нали. Аз много обичам да пия кола ама нямам пари да си купя. Храня ги със семенца. И водичка им давам в една кутийка. И по цял ден си ги гледам. Румба и една цигара дай. А те се гушкат и си пеят нещо. И ме гледат. Гледат ме ама някак тъжно през мрежата на клетката. Ако им отворя вратичката дали ще излетят. А ако излетят дали ще се върнат? А те сега свободни ли са като са в клетката. Ако полетят по ли ще са свободни. Аз понякога, Румба сънувам, че летя. Ей така, засилвам се, скачам и политам. Всички ви виждам от високото. Много сте смешни.. Прилепили сте се към земята като към магнит. Земята защо е толкова лоша и не ни пуска от себе си. Защо не живеем във въздуха. Ще е по близо до Слънцето. И ще ни е по топло.
Бавно отпивам от халбата. Живителната течност се разлива из тялото ми. Мамка му, мисля си вярно – осъдени сме да стъпваме само на твърдо. И неволно поглеждам към краката си. И след смъртта си, пак сме осъдени да останем на земята. Всъщност не съм много прав. Някои казват, че душите ни отлитали на някъде.
- Румба, посадих си и слънчогледи на балкона. Ще ми вземеш ли още една кола. Много обичам кола. Майка казва, че те винаги гледат към Слънцето защото много го обичат. Ами тогава защо нямат крила и не полетят към него. Не е справедливо така. Всеки трябва да може да отиде при този когото обича. Аз обичам гълъбите и си стоя при тях, на балкона. Ама те обичат да летят. Сега ще отида и ще им отворя вратичката. Няма да ми е жал ако не се върнат. Нали ще са свободни. Пък нощеска като сънувам, че летя, ще ги намеря някъде горе. И заедно ще ви се смем от високото на вас, земните. Чао, Румба. Другия път пак ще ми купиш кола нали. Знаеш, че много обичам кола.
Отново отпивам дълга глътка бира. Мухата е слязла от пепелника и се разхожда по масата. Стискам фаса между палеца, показалеца и средния пръст, затварям едното око и се прицелвам. Сякаш усетила какво съм и намислил, моментално се изстрелва право нагоре, между земята и небето. Към свободата, спокойствието и тишината. Натам са се устремили и малките парашутчета от белите топки на прецъфтелите глухарчета, понесени от току що засилилия се ветрец. Там където и Павката се рее свободно в съня си. Между небето и земята.
Допивам последната глътка бира и ставам. Неволно поглеждам на горе, към Слънцето и в същото време усещам с тежината на тялото си земното притегляне. Нищо, мисля си. Ще се прибера, ще почета някоя книжка и ще заспя. Пък като заспя...