автор: tera

Не съм сама ... Почти не ми се случва.
Пръхти ми нежно във врата и добродушно
голямото туловище на планината.
Опирам гръб о нея, крепиме се взаимно,
полегнала току зад моята панелна къща.
Понякога усещам, че ме гледа дълго
и бавно се обърщам.
Тогава – човешкият ми поглед се стопява
в зелените очи на планината.
В сърцето й се блъска вятър,
по хълбоците й се стеле сянка,
а слънцето по залез я прегръща,
намятайки я с есенна позлата.
Затоплила душата на моя тих прозорец
с обагрената мъдрост на листата си.
Издигнала в небето Черния си връх
с разрошен бял перчем на свойто чело,
предала ми от свойте биотокове –
не съм сама ... Почти не ми се случва.