автор: atima_viva

Не е сълза, а сянка окосена
тревата след погрома на палача.
Задъха се, останала смалена,
но мирис на зелено не се плаче.
По-жива е, щом въздухът я вдигна
и... тръгна по петите на косача,
а после затрепери и изригна
във ноздрите и кичура на здрача.
Такава - ароматна и пияна,
зелено-издиханна на талази,
тревата се зави с покорна пяна,
която като глас да я запази.
Гласът и тишина от гъсти краски -
не знаех, че ще мога да ги дишам.
Смъртта й като нокът ме одраска,
разпъната в зелената й риза.