автор: iar

Беше си поставил една единствена цел, която преследваше неотклонно: докато е жив, да продаде и по най-бързият начин да пропие всичките си имоти.
Започна с къщата. Беше стара, но на хубаво място, близо до морето.
С парите, които взе, черпеше на поразия, купуваше неща, които не му трябваха, после ги подаряваше на тоя или оня и така за около година успя да ги свърши докрай.
После продаде и малкото заведение- капанче, което му бе останало в двора, а на следващата бе вече без препитание и без дом, само с една стара лодка на брега.
Заведението наблизо, където бе похарчил повечето пари от имотите, го приюти, а после му дадоха и работа.
Така Васко Праско стана готвач.
Случи се тежката Жан Виденова зима.
Освен гладна, зимата край брега бе и студена и лед сковаваше често морето.
В града Праско се прочу с шкембе-чорбата, която лично приготвяше всяка сутрин. Бе евтина и тайната се състоеше в това, че я правеше без задължителното прясно мляко.
Друг негов специалитет бе супата от корниди. Корниди имаше колкото искаш, плуваха на гъсти ята в залива. До тях, отстрани, по-близо до брега плуваше самотен лебед, кой знае откъде доплувал. Не се боеше от хората, едър, грациозен, дошъл в залива сякаш от приказките...
Рибарите влизаха с лодки и обстрелваха корнидите с въздушни пушки: ятото се пръсва, а улучените диви патици остават да се люлеят неподвижни сред вълните. Пет- шест са достатъчни за вечеря.
Ала месото на корнидите вони отвратително на риба и за да го ядеш, трябва да си крайно закъсал. Праско имаше специална рецепта за изкисване с оцет, слагаше там и някакви тайнствени подправки. Напразни усилия, пробвал съм и не ви го препоръчвам!
Гладната компанията около Васко обаче си хапваше славно, глад, какво да се прави!
В средата на януари обаче зимата стана още по-сурова, излезе вълна, която прогони ятата корниди, а лебедът, омърлушен, се приюти върху
скалите, навътре, на завет, по-далече от ледените вълни.
За гладните хъшове около Праско настанаха тежки дни. Праско вадеше от фризера замразени корниди, които предвидливо през хубавите успешни дни бе успял да задели, докато накрая една вечер обяви, че запасите са свършили и дава последен прощален банкет.
Бе наготвил обилно и току отиваше оттатък в кухнята и се връщаше с пълен черпак да долее на тоя или оня. Храната не му се свидеше и с умилен поглед наблюдаваше другарите си, които сърбаха юнашки горещата корнидена супа, самият той не ядеше много.
Е, дояде ни се и на нас, Праско ни сипа по една хубава мръвка, и гореща и обилно подлютена, супата не бе толкова зле - човек, като замижи, свиква полека-лека с рибения привкус...
След три дни бурята утихна, корнидите се върнаха, съгражданите ми излязоха пак да се разхождат край морето.
Само лебедът го нямаше.
Някъде се беше скрил сред скалите. Ще се появи, ще се появи, ала когато и на другият ден не излезе и заливът сякаш стана пуст и тъжен без него, един от Прасковите другари не издържа:
- Абе, тази корнида, която оная вечер ядохме, Праско, да не беше албинос?
Праско барабани невъзвутимо с пръсти по масата:
- Мога ли да ви задам два въпроса?
И продължава:
- Вие, господа, бяхте ли гладни? Бяхте! Хапнахте ли си хубаво? Хапнахте си! Сега пък съм и виновен!
- Прасе - каза бавно като се изправи единия от неговите другари - ти си ни сготвил лебеда!
Туй то!
Излязох отвън.
Огледах малкият залив и въздъхнах. Станалото - станало.
Другите поети ще се прославят с лебедовите си песни!
А пък аз с това, че съм ял лебедова супа.