автор: valiordanov

Когато ми почукаха - отворих.
Вярвах, че ще бъдат мили с мен.
Усмихнах се, дори ги заговорих.
Бях истински, естествен и почтен.

Поканих ги да дойдат, да поседнат,
предложих им напитка или чай,
а те с такава злоба ме погледнаха,
като, че черпя аз за своя край.

Не трябвало да черпя тия гости.
Така да бъде, но защо са в нас?
Усетих как прещракват мойте кости...
Тогава разпознах ги всички аз!

Четиридесет години бяха тия,
които сам посрещнах на вратата.
Къде ли можех всъщност да се скрия?
При мен изпратила ги бе съдбата...

Сега ще нося гости на врата си.
По-бавно из града ще се придвижвам.
Не глупости, а мъдрости ще ръся...
И може би, ще почна да не виждам.