Поглеждам твойто тяло,
обляно в лунна светлина.
Изследвам всяка форма вяло
и вкусвам всяка миризма.
Пердетата помръдват там от лъх
на вятъра във стаята поканен.
Попивам всеки нежен дъх
от твоя сън изпуснат и забравен.
Очите ми във тъмното искрят,
желаят, мислят и треперят,
подхлъзващи се по сатенената плът
и търсят нежност да намерят.
Косата ти е разпиляна цялата и там,
един единствен кичур на лицето
завършва си феерията сам
като картина слязла от небето.
Сънят ти тихо, меко си върви,
дали от мен спокоен е не зная.
Защото с глас душата ми крещи,
дали не е попаднала във рая.
Отмяташ леко толата завивка,
и погледа ми те обгръща цяла,
замайвам се от тази гледка пивка,
луната даже ми се струва спряла.
Да можех да погледна за секунди
под кадифените клепачи и през рамо
да видя в сините очи там будни
частици от любов за мене само.
Надвесен аз стоя над тебе, мила.
Ти спиш, усещаш може би
каква любов във мен ноща е скрила...
Любов, която няма да заспи...
А винаги ще бди!