автор: gfstoilov

По идея от книгата „Ловецът на хвърчила" от Халед Хосейни.

„Има приказки, в които няма вълшебство. В тях се разказва за човешката болка, превърната в скръб.
Има приказки, в които всичко приказно е покрито с пустиня. Така както пясък покрива сърцата, потърсили милостиво забрава.
Има приказки, в които усмивките липсват. В тях разказаното се ниже на тъжни гердани от перлените му сълзи."

1.
Земята беше суха и неплодородна. Искаше непрекъснато да пие вода, която стопанина ѝ с мъка намираше и донасяше често на ръка. Понякога пътуваше с каручката и изнемощялото си животно почти цял ден, докато открие извор или съхнещо корито на река, за да напълни десетината си похабени от годините ведра. После внимателно разливаше капките между стъблата, за да не се изгуби нито една от тях.
Водата бе по-ценна от злато за неговата суха земя. Той знаеше кое място се нуждае от малко повече, помнеше денят на всеки засят от него стрък. Помнеше живота, сякаш бяха негови деца, може би защото нямаше истински свои. Като добър стопанин знаеше винаги точно на кой колко е дал последния път, следеше кой е започнал да вехне и се нуждае допълнително от животворната течност. Паднеше ли някой стрък, привързваше към телцето му подпорна клонка и всеки ден се отбиваше да види как е.
Беше стопанин, който милееше за своята суха земя. Не се сърдеше на оскъдната реколта, която тя все пак му даваше в отплата заради непосилния труд, който полагаше над нея. Благодарен бе и на малкото, което получава, защото знаеше какво е да нямаш дори и това.
Стопанина понякога оставаше до по-късно в полето. След дългият ден, превит под слънцето, палешещо гърба му с огнените си милувки, той изпитваше невероятна наслада да поседне и да погледа жарта, която се разпиляваше в далечния хоризонт.
Мислите му бяха почти винаги чисти и невероятно леки. Нямаше други грижи в тях, освен това да напои своите хиляди класове.
„Останалото идва от небето“ - така си мислеше, приемайки, че животът не е длъжен да дава на всеки в изобилие и човек трябва да се примирява с малкото, което получи.
Точно в средата на неговото късче земя имаше едно старо дърво. Бяха останали само стъблото и няколко разперени клони, които дори не можеха да направят сянка, но вечер стопанина сядаше между възлестите корени, избили в търсене на вода на повърхността, и дълго и мълчаливо наблюдаваше залеза.
„Дали отвъд хоризонта хората също гледат насам?“ - питаше той, търсейки в малкото познания за външния свят някаква представа за онова, което е отвъд.
„Дали в момента погледа ми не се засича с този на някой друг изморен от деня?“
Беше му интересно дали погледнат от другата страна, ще се види същото лице на спускащото се слънце или цветът му ще бъде друг? Никога не бе пътувал на по-далеч от близкия град. Но този град приличаше на неговото село – същите домове от глина и пясък. Същите прашни улици. Същата нужда от вода. Просто хората бяха повече, затова и проблемите им да оцеляват биваха в повече. В града беше пазара, на който стопанина продаваше събраното от своята суха земя.
Но само когато имаше достатъчно за продаване.

2.
Прибираше ли се със залеза, пътя към къщата си той изминаваше бавно. Нямаше защо да бърза, слънцето не го жулеше през лицето. Сега е времето на приятния допир на нощния вятър. Не е като през деня, когато искаше само да се скрие от блясъка, ослепяващ дори и мислите му.
У дома знаеше, че тихата му жена вече е приготвила скромната им вечеря. И го чакаше. Винаги го чакаше отвън, незнайно как улучваща момента на завръщането му. Това беше нейният ритуал, който спазваше ден след ден.
Обикновено седеше до вратата и щом зърнеше слабата му фигура да се зададе откъм полето, следвана от поклащащата се каручка, тя тръгваше да го посрещне още на пътя. Той се усмихваше, поемаше ръцете ѝ, докосваше с устни нейните и двамата се прибираха в пясъчния си дом.
Жената на стопанина не можеше да работи на полето с него. Преди години я бе открил в другия край на нивата свита, като получил жесток удар човек. Слънцето в този ден беше толкова силно, а те искаха да преминат всички редове и да изкубнат плевелите. Тя не бе издържала на яростта на лъчите и без да охне просто се беше свлякла в тъмните обятия на земята.
Седмица лежа без да става. Имаше непоносима тежест в главата, казваше, че нещо черно я стиска и мачка мислите ѝ, а гърдите ги свиваше ужасна болка. Когато три дни от очите ѝ непрекъснато течаха сълзи, стопанина се улови, че мисли къде ще зарови тялото ѝ, когато сълзите пресъхнат. Но тя оцеля. Макар често да усещаше същата тежест в най-горещите дни. И от онзи огнен ден, жената спря да излиза в полето. Занимаваше с домашната градина, с животните, със събирането на вода от утринната роса. Но не приправаше до тяхната земя. Казваше, че я страх дори да си го помисли.
Стопанина много пъти, седнал в корените на сухото дърво, се обвиняваше за слабостта и безверието си в онези дни. Как вместо да се моли за спасение, той мислеше как да я погребе. И това натъжаваше душата му така, както сивите облаци скриваха синевата в небето.
Животът им беше прост и скомно устроен. Той ходеше в полето, тя се грижеше за дома. Ако имаха излишък го продаваха, ако годината се случеше прекалено жестока, двамата се справяха с това, което им даваше милостта на земята и небето. Никой не роптаеше за повече, никой от двамата не завиждаше на имащите повече.
- Не могат всички да бъдат еднакво щастливи – казваше в някои звездни нощи стопанина, докато двамата наблюдаваха спектакъла на падащите една след друга звезди.
- Бъдем ли еднакви на Земята, дарени с еднакво богатство, кой ще си спомни да погледне звездите – усмихваше се той и целуваше нежно жена си. - И кой ще си пожелае нещо, когато се откъснат от мощта на небето.
Тя посочваше някоя разсякла небето звезда.
- А може би това е още една сбъдната мечта.
- Може би – шепнеше вятъра. - Може би един ден ще падне една такава и за нас.
Жената се усмихваше замечтано. Мечтите ѝ бяха различни от всички други мечти на света. Тя живееше бедно, но беше видяла веднъж, че има хиляди, които живеят още по-бедно - в страдания, в страх, в неизбежен допир със смъртта.
Сега беше свободна да се усмихва. Имаше свой къс от света, в който можеше да прави каквото си иска, но тъгуваше за всички онези, които бяха останали роби в собствените си домове.
Тя имаше мъж, който да обича и който я обича. Имаше правото да избира кога да седне и кога да стане. Имаше свободата да каже каквото мисли, макар и само на мълчаливата долина.
„Но трябва ли ѝ да притежава целият свят, за да бъде по-щастлива?“ - питаше нощта. „Нямаше ли тогава светът да ѝ стане скучен, щом го притежава целият?“
А за да се полети към звездите, човекът все още нямаше криле. Тогава нима всичко нужно не е тук, в нейният дом.
Макар че често си спомняше за видяното някога. За онези гаснещи, макар и току що родени, очи. За падението, за ужаса.
И когато беше сама, тя често плачеше за всичката болка, която валеше като дъжд над света.
Не знаеше дали има някой над тях, който да определя съдбите им, беше изгубила вярата си в онези години на пълзене в калта. Но често питаше небето защо щом не дава по равно щастие на всички, защо тогава не даде всичката си сила на един, на някой Избран, който може би ще успее да промени света?
Небето винаги мълчеше.

3.
Тази вечер стопанина се прибра с усмивка. Носеше нещо в пазвата и побърза да го покаже на своята жена. Беше една стара чаша. Не знаеше от какъв метал е, защото мръсотията и окислението криеха вида му. Но това го караше да си мисли, че колкото по-стара е, толкова ще бъде по-ценна.
Намери я днес, стисната от коравият юмрук на неговата земя. Мъчеше се да разоре една ивица, най-упоритата в имота му, която да засее през есента. Ралото закачи нещо, което звънна и стопанина откри чашата.
- Това ще ни храни дълго време – увери той жена си, която разглеждаше находката.
- Утре ще я почистя – каза тя. - Може да я оставим за нас.
Стопанина се усмихна отново, но не с онази искреност, която бе имал до сега. Беше стискал чашата през цялото време по пътя до дома си.
- Може, защо не – рече, но очите му страхливо избягаха настрани.
Късно през нощта той не спеше. Жена му вече бе затворила очи и страдаше отново насън. Той познаваше нейните кошмари. Спомените в тях. Тя стенеше така, както стене уловено от примка животно.
Зачуди се дали да не я събуди, но в същото време дишането ѝ се успокои и тя продължи тихо да спи.
Стопанина стана, взе намереното днес и отиде на двора. Луната грееше ярко.
„Пълнолуние – каза си, - дано няма зли духове наоколо.“
Седна и се остави на хладния допир на нощта. Беше толкова приятно. Защо ли и денем не бъде така? Колко по-лесно ще се работи. А тогава нямаше да бъде сам на полето, защото жена му нямаше да е получила онзи удар от силното слънце.
Често си мислеше за нея. За това, че почти през цялото време е сама. Съвсем сама с болката. Тя нямаше нито един близък освен него. Родът ѝ бе заличен от живота в онова мрачно нейно минало. Също така от миналото ѝ бе останал завинаги спомен, като черен белег, който не позволяваше на жената да има деца. Той знаеше, че тя често плаче и заради това. Въпреки че повтаряше, че живее щастливо с малкото, което имат, стопанина знаеше, че едно нещо винаги ще им липсва.
Сърцето му се сви и нещо студено стисна душата му - не разбра, че леденият дъх дойде от стисканото в ръката. Не го болеше толкова за него, колкото за нея. Знаеше колко иска да чуе детски глас в техния двор, знаеше колко страда от липсата му.
Нещо припари в очите му, помисли си, че е пустинен прах, защото не беше плакал от дете, когато слънцето бързо пресуши сълзите му.
„Колко ли болка има в този свят!“ – откъсна се от очите му една единствена сълза.
Тя се плъзна по една бръчка на лицето, спря се за миг на скулата и оттам се откъсна като листо и полетя. Чашата беше в ръцете на стопанина, той я стискаше, но без да я мисли. Сълзата падна точно в нея, прокара вада през пластта мръсотия и остави къса диря чистота. След миг тя се превърна в перла. Малка, но истинска.
Чул потракването, стопанина погледна към ръцете си. Луната се отрази в малката перла - дъното на чашата блестеше. Той извади късчето и недоумяващо го изгледа. После бавно нареди късчетата в мислите си.
Болката, сълзата, перлата.
Когато събуди жена си, той обяви, че една звезда е паднала и над техния дом.

4.
Радостта му беше кратка.
Стопанина остави чашата на жена си, като ѝ заръча, ако се натъжи да плаче над нея. А той отиде до града, за да продаде сълзата си. Една стихия се настани в мислите му и го караше да мисли за пари.
Когато се връщаше, отново и отново броеше парите, които получи. Вече бе започнал да мечтае за неосъществимото някога щастие, което богатството даваше.
Бяха му платили повече отколкото бе изкарвал в най-плодородните си години. Бяха му обещали още, ако донесе още перли от своите сълзи.
Той не каза откъде я има, нито пък някой го попита. Добрите търговци знаят да пазят тайните на своите клиенти. А търговеца, на който продаде своята перла, беше от най-добрите.
И беше от дълги години роб на своето щастие да бъде богат.
Когато наброи парите на бедния земеделец, той го изпрати с поглед и му завидя колко щастлив и свободен дойде преди час. Търговеца не можеше да си позволи така безгрижно да се зарадва на нещо толкова малко. Той вече не се радваше дори когато спечелваше много. В неговите мисли ревеше онзи дрезгав глас, който повтаряше:
- Още! Още!
Но в този момент, търговеца усети лекотата, с която бедняка си отиде, за да изхарчи прашинката от пари, оказала се равна на цял куп от злато за живота му.
Гласът пак се обади и вледени топлите мисли:
- Той пак ще се върне!
И стопанина наистина мислеше как скоро ще се върне при търговеца. Жена му често плачеше, той знаеше това, защото откриваше следите от сълзи по лицето ѝ. Виждаше как очите ѝ до скоро са тъгували. И вярваше, че вече е събрала цяла шепа с перли, които ще им донесат още богатство.
Докато се връщаше, стопанина забрави какво е истинско щастие. Забрави за насладата да поседне в полето. Забрави как се усмихва щом види жена си да го чака пред дома им. Забрави как двамата нощем прегърнати брояха колко мечти са се сбъднали някъде под небето.
Сега, когато видя дома си, не забеляза както винаги очакващата го жена, отново узнала мигът на завръщане, а си помисли колко е грозен и порутен покрива му. Помисли си, че не иска повече да отива в полето и да моли сухата си земя да роди. Обеща си, че събере ли още малко пари веднага ще се преместят в града, нищо, че и той бе направен от глина и кал.
- Колко събра? - попита той, щом пристигна.
За първи път не пое ръцете ѝ и не целуна жена си.
- Нито една – натъжи се тя. - Моите сълзи не се превърнаха в перли.
Мъжът изсумтя разочарован и я остави сама на двора. Обърна ѝ гръб и отиде при своята чаша. Погледна я. Единствена диря си стоеше все така самотна.
Всичко, за което си бе мечтал по-пътя, се изпари. Заради безплодността на жената! Колко е безполезна тя за него, щом и сега не му помага да намерят късчето щастие! Защо той се превива цял ден, щом тя го предава отново!
Той стисна зъби и обзет от надигнал се в душата му гняв, заплака от яд, обвинявайки за всичко онази, която само до преди ден беше обичал.
„Не му помагаше в работата, не му роди деца, а сълзите, които лее ежедневно, също се оказваха просто сълзи“ – нареждаше стопанина, когато чу как чашата започна да потраква.
Чудото беше станало отново. Но той разбра, че само неговите сълзи чашата превръща в перли, дори когато са от користна злоба, а не от болезнена мъка по любимия човек.
Сега имаше своята шепа от перли. Беше богат. Държеше в ръцете си достатъчно, за да живее с години. Но искаше да има още и още. Да бъде някой над другите. Да не се влачи в прахта.
Нужни му бяха много сълзи, но той вече се смееше от щастие. После помръкна, напъна се, но очите му останаха сухи.
Как да намери сълзи? Бе ги изплакал - веднъж от болка, втори път от злоба. А сега? Сега вече нямаше за какво да плаче. Нямаше повече злоба, защото той беше добър човек, доволен от избора, даден му от живота. Но алчността го караше да иска.
Жена му влезна в къщата. Сви се до огнището. Очите ѝ бяха пълни със сълзи и той ги видя. Завидя ѝ, защото за какво му е тази вълшебна чаша, след като няма да може да я напълни отново. С перлите, които стискаше в ръка, можеше да поживее добре една година в града, може би малко повече, но после го очакваше падението.
Той видя в мислите си как се налага да продава новият си дом, как събира малкото останали вещи и поема обратния път към тази съборетина насред полето. И се видя как отново е принуден да превива гръб, за да се изхранва.
А му е нужна само още една шепа сълзи. Тогава ще може да започне търговия, да стане уважаван човек. Нямаше да се налага да се връща на село.
Но как да намери в душата си още сълзи?
На масата бяха поставени късче от домашния хляб и старият кухненски нож. Стопанина дълго ги гледа. Усети вкуса на сухият хляб дори без да го вкуси. Знаеше, че този вкус ще е за цял живот, ако не използва шанса си да се измъкне.
Ножът имаше потъмняло от времето острие, но режеше еднакво добре и хляб, и гърлото на избраното животно за вечеря.
Той бавно се присегна и го взе. В мислите му се спусна мъгла. В ушите му забучаха пясъчни бури. А очите му ослепяха за разум. Приближи се към свелата смирено глава жена и със свободната си ръка повдигна брадичката ѝ. Тя покорно се остави, мислейки, че ще последва милувка.
Стопанинът беше сляп и не видя очите ѝ, онова, което се роди в тях, когато ръката с ножа замахна и прободе бялата плът под брадичката.
Кръвта потече като буйна река, а с нея изтече и живота на тази изстрадала от рождението си душа. Кръвта ѝ се смеси с потеклите сълзи от очите ѝ, превърнаха се във вади бликнала болка, оставени да текат свободно, макар и за последен път.
Тихо, така както бе живяла през целият си живот, жената си отиде от него.
В стаята остана само тишината. Тишината, която се разкъса от нечовешкия вик, който нададе мъжът щом прогледна в мъглата.
Отвън залеза беше кървав. Небето гореше. Звездите мълчаха.
Мракът се плъзна с кошмарен кикот. Надникна в малкият дом и милостиво покри плачещия над мъртвото тяло човек.
Сълзите му се изливаха в чашата, опряла ръба си в главата на жената, преливаха и се превръщаха в купчинки от никому ненужни вече перли.