автор: kasiana

(Из „Преди да ме клъвне петелът”)

          Навярно ще се питате, мои синове и внуци, защо не съм ви разказвала приказката за Бланка Форт…
          Де да можех… От многобройните бабини интерпретации не съм запомнила ни една, а книжката изчезна, преди да съм се научила да чета.

          В Русе пристигнахме през лятото на 1951 година. Не помня как се разделих с моето родно село Табачка, на което тогава май още името не знаех, защото бабината къща беше в Крушево – една от махалите му… Но помня, че дядо ни закара до кантона, който обслужваше още кошовци и червенци. Помня, че с кака пеехме, докато дядовата кобила с писаната каруца препускаше по все още неасфалтираното шосе и зад нас, като от пробит ауспух на съвременна кола, се вдигаха облаци пушеляк… Кой знае как, но в детското ми съзнание се е запечатала една бисерна сълза, стекла се по красивото мъжествено лице на дядо ми Иван Шишков, когато с кака му помахахме за довиждане от прозореца на купето…

          От самото пътуване нямам спомени. Но паркирането ни в Русе или по-точно луксозното возило, на което се качихме – файтона – запомних. С него се придвижихме до новия ни дом – един двустаен апартамент в блока на чорапената фабрика „Фазан”, където татко беше започнал работа като въоръжена охрана… Не знам защо поисках да разгледам тази триетажна сграда от невъзможен за вас, но не и за мен тогава щур ъгъл: промуших главата си между краката и в тази поза зашарих с поглед нагоре по балконите…Трябва да съм била много смешна картинка, защото няколко деца, които играеха в двора, се изкикотиха… Обаче кака скоро ми развали гледната точка и ме повлече към третия вход на първия етаж, където щях да живея до август 1980 година…

          Защо ви разказвам всичко това? Ами защото тук изчезна книжката с приказката за Бланка Форт… Дядо, баба, татко и кака вече ги няма, за да ми я припомнят, а майка ми, която скоро ще навърши 86 години, също като мен я е забравила…
          Блокът на „Фазан” е разтворил като птица (вече доста стара и немощна) двете си криле на улиците „Николай Здравков”(бившата „Генерал Владимир Заимов” и „Дондуков-Корсаков”). Преди години на отсрещния ъгъл беше зимното и лятно кино „Одеон” (през моето детство – „Цанко Церковски”), където гледах гратис първия филм в живота си – „Теодора”…
           Та в този блок-птица, през лятото на 1952 година изчезна любимата ми книжка…
          Във втория вход живееше Цура – русолява, луничава, пухкава съученичка на кака. Аз общувах без всякакъв проблем с това момиче, но не и сестра ми, която се опитваше да бъде тàрторка не само на момичетата, но и на момчетата в блока и често бях неволен свидетел на лютите ù дуели с някои от тях - с метли и фарàши, вместо с рапири и саби…
          Не знам как книжката с приказката за Бланка Форт се е озовала у Цура, но една вечер черните къдри на кака се тресяха, смуглите ù очи святкаха огнено, а красивото ù лице руменееше, защото пак я беше обзел някакъв неин демон (както казваше мама, когато не успяваше да се справи с добро с дивата си по-голяма дъщеря)… Оказа се обаче, че не демон, а Цура е вбесила кака, отказвайки да ни върне книжката, която без да пита взела от библиотеката ни…
          И понеже вироглавата ми сестра бе свикнала да си решава проблемите сама, когато сутринта татко тръгна на работа, майка отиде до сестра си, която живееше на булевард „Георги Димитров”(сегашната „Борисова”), а леля Здравка и чичо Димо (родителите на Цура) излязоха, тя ме изкомандва набързо да тръгвам след нея. Не знаех какво е намислила, но ù се подчиних безпрекословно и зашляпах с чехлички подире ù. Влязохме в Цуриния вход, на първия етаж и кака натисна звънеца на апартамента в ляво. Цура подаде сламената си глава, кака влетя без покана в антрето и между двете започна едно бясно боричкане, скубане на коси, плющене на шамари, врясъци, крясъци до момента, в който Цура беше безапелационно туширана и кака победоносно се изправи над нея…
          -Това ти е за Бланка Форт, крадло проклета! – чух я да казва, след което ме хвана за ръка и ме помъкна към дома. Но ядът ù още не беше минал и като ми изтегли ухото(което правеше често), укорително измърмори:
          -А ти защо не влезе в атака? А? Ревеш ми за Бланка Форт, а нищо не направи, за да си я върнем…Да беше поне потърсила из стаите, можеше пък и да я намериш…
          И като тръсна смолистите си къдрици, върху които кой знае как беше оцеляла бялата ù помпона, добави: „За наказание никога повече няма да ти разказвам тази приказка.”
          От очите ми, не знам защо, се търкулнаха няколко сълзи. Дали че не направих това, за което кака мърмореше, дали защото този момичешки бой, който ме сащиса, дойде твърде много за четиригодишното ми сърчице, или защото се прощавах завинаги с Бланка Форт, понеже знаех, че кака ще изпълни заканата си повече да не ми разказва тази приказка…

          И кака, и Цура вече са на небето… Бланка Форт понякога навестява сънищата ми като горчив спомен, свързан с крадливи хора… Но и като приказна вълшебница, като блян, пронизал с лъчите си пеперуденото ми детство и останал да пърха в него с невидимите си, но осезаеми за душата криле…

17.07.2010 г.