автор: hudojnika

          На гости сме в апартамента на русенския художник и писател Велимир Петров, наскоро навършил седемдесет и една години, но не му личат. Посреща ни съпругата му Милена, неотклонно до него повече от четиридесет и шест „официални години и няколко нелегални”- шегува се той.
          Попадаме, като че ли, в друг свят. Пространството е запълнено артистично и живописно - картини, картини, картини и пак картини. “Организиран хаос” - подредени са така, че се вижда - художникът работи на пълни обороти, а неспокойният му дух броди и търси нови измерения. Съдбата така го е подредила, че Велимир сега е на инвалидна количка. Това не го притеснява – ловко лавира из апартамента, но липсата на асансьор от четвъртия етаж го прави „под домашен арест”. Една от стаите му е едновременно за спалня и дрешник – широка и дълга ракла, ателие – статив и етажерки бои, и връзка със света – стилно бароково наследствено бюро с компютъра, принтера, скенера и телефона. Въоръжен с пълен набор патерици и бастуни - тренира и скоро щe проходи.
          Поводът да го посетим е да си поприказваме за художествения живот в миналото и за художници, които вече не са сред живите. Събираме като частици от пъзел истории отчитайки, че предците са оставили трайни следи - продължение на любовта към изкуството, магията на вдъхновението и дързоста да .следваш пътя към любимото поприще.
          Подаваме тема:
          - Скоро Дружеството на художниците в Русе навърши 65 тодини – създадено е на 25 май 1945а година; на следващата година от 9 септември 1944та.
          - Искате да кажете, че дотогава не е имало организирани художници в Русе?! Голяма грешка! Всяка дошла нова власт наивно си мисли и гледа да внуши, че светът и летоброенето започват от нея. Русе е бил център на Изкуството откак се е говорило за изкуство. Да не започвам от Ивановския зограф или зографи, зографисали Ивановските скални църкви – Х-ХІІІ век! Ще напомня, че Дружеството на севернобългарските художници с център Русе, е основано на 2 ноември 1919та, по примера на Дружеството на южнобългарските художници, с десетгодишно закъснение. Инициатори са русенските художници и обединяват всички художници, живеещи в Северна България. През 1920а, през Великденската ваканция, правят изложба и слагат началото на новата организация. В изложбата участват Атанас Михов, Александър Лазаров, Димитър Радойков, Стефан Петров, Екатерина Стойчева, Николина Драгиева, Кирил Русев, Йорданка Славчева, Коста Ангелов, Авксенти Вълов, Димитър Арнаудов, Васил Стефанов – Чилито.
          Изложбата има огромен успех. На 1 януари 1921 Дружеството наброява 36 членове и избира настоятелство. Организира изложби в Русе, Шумен, София. 11 членове участват като организация в Юбилейната изложба (1896-1921) в София. Те са Атанас Михов, Александър Лазаров, Димитър Радойков – от Русе, Екатерина Стойчева - от Габрово, Георги Василев, Георги Кашев, Стефан Ковачев - от Шумен, Димитър Гемеджиев, Никола Йовчев, Наум Попанастасов, Христо Казанджиев - от Търново и Иван Вълчанов.
          Много от художниците работят като учители и местят местожителството си в Южна България. По тази причина дружеството не успява да укрепне като организация, груповият му живот не е много активен и значението му за развитието на нашето изкуство не се измерва с високи показатели, както Дружеството на южнобългарските художници.
          Съществува до 1944, когато влиза в състава на Съюза на българските художници, преименуван през 1959 на СБХ
          - Вие, г-н Петров, кога и как се вписахте в художествения живот? Има ли нещо особено, различно или пикантно, да е интересно за нашите читатели?
          - Обръщайте се към мене с ВЕЛИМИР – това е кръщелното и артистичното ми име. Като нормално-задължително „вманиачен” художник, по подобие на по-възрастните ми колеги: Рембранд Ван Рейн – подписвал се РЕМБРАНД или Винсент Ван Гог – подписвал се ВИНСЕНТ, та и аз – ВЕЛИМИР; така от ученик подписвах карикатурите си. Що се отнася до въпроса Ви – няма нищо по особено в творческия ми път, почти еднакъв с тоя, на колегите ми. За да Ви отговоря пълноценно, ще трябва да цитирам данни и факти от автобиографията ми. Ако имате търпение и желание, ще бъда по-подробен.           Животът ми след навършване на дванайсетата година е тясно свързан с русенските художници. Как стана така ли? Ще открехна завесата малко по-отдалеко:
          Родителите ми бяха на ясно и свикнали с мисълта, че ще бъда художник, но и знаеха, че „ художник къща не храни” и настояха да „взема някакъв занаят”. Така завърших прочутото русенско Техническо училище, като електротехник, а там усвоих и шлосерство, ковачество, леярство, стругарство, радиотехника и авто дяло. Тия умения ми помагаха много в живота и в изпълнението на приложни художествени задачи. Също и колегите Стефан Кацаров (1937) и Димитър Атанасов (………………), а и други, са завършили това училище, както и колеги, завършили Столарското училище.
          Казвал съм, че братът на вуйна ми – художникът Димитър Диолев и съпругата му Катя, френски възпитаници в изкуството, ме откриха като художник още петгодишен. Те се препитаваха, като правеха с примитивни средства, вълшебни изкуствени цветя от плат, хартия, бобени зърна и восък под гръмката фирма „Цветарска индустрия”. Около 1945а година се изселиха в София и Димитър Диолев почина петдесетгодишен. Притежаваше спортен автомобил „Аеро” и пред Народното събрание получил инсулт. Синът му Митко, вече пълнолетен, успял да поеме кормилото и спрял безопасно. Тогава рядко е имало коли. Вуйна ми също почина петдесетгодишна – целият им род така беше орисан, живяха само до тази възраст.
          Катя Диолева често идваше в Русе и следеше отблизо моето развитие. Вече бях утвърден художник, тя посети моя изложба, разплака се и каза – чичо ти Митко щеше много да се радва ако беше я видял. Синът им – също Димитър Диолев беше икономически директор на Киноцентър Бояна. Имаше оскъдно количество картини от баща си, все пак успяхме да закупим нещо за Русенската галерия.
          Учителката от забавачницата, където „повтарях” две години – госпожица Надя Димитрова също ме поощряваше. Тя ни задаваше всеки ден теми да рисуваме с водни бои и окачваше рисунките ни като на художествени изложби по стените на забавачката и коридорите. Взеха училището ни - Любен Каравелов (тогава в сградата на Кея, до сегашния музей Захари Стоянов) за руски военен хоспитал, караха ранени войници от унгарския фронт. Ходехме да помагаме – навивахме изпраните бинтове, обслужвахме по-леко ранените. Пак там наредиха и „Първата ми самостоятелна изложба” от детски рисунки - предимно със сюжети с танкове, самолети и войници.
          Учехме в Доходното здание, а батковците и каките – в киносалоните по няколко класа заедно
          След година проведоха и Национализацията – 1947а. Взеха и голямата красива къща на банкера Атанас Буров за Дом на септемврийчето, после – пионерчето. Там - в таванските помещения предназначени за прислугата, бяхме „художниците”. Прозорците ни - големите капандури. Като сравнително средно-бедни деца, не виждали дотогава лукса на Бурови, бяхме смаяни от дъбовите ламперии, огромните огледала, дебелите по 5 см килими в които краката ни потъваха, разкошните мебели и прочие лъскави красоти; не пропускахме ден в Кръжока по рисуване, за да бъдем в тази приказна атмосфера. Ръководеше го художникът Ангел Янков - тих, скромен и възпитан човек, учител от Стопанския (парцаления) техникум. Даваше ни да рисуваме една препарирана сврака Идваше с новичък велосипед, спестявал за него цял живот. Старателно го заключваше за улука на дома. Въпреки това, го откраднаха. Не го преживя, страда много и ни напусна. Ангел Янков беше толково тих и скромен, че дори не можа да направи творчество. Даваше по нещо мижаво за окръжни изложби и ако влизаше беше почти по милост. Оправдаваше се, че нямал условия за рисуване, ателие и прочие. В по-късни години, когато нашето поколение пое ръководството, му издействахме ателие от Жилфонд, на тавана на Професорския блок. Беше щастлив, уж се интифоса да рисува, съди се с другите наематели професори с мераци за ателието му и накрая си отиде толкова тихо от този свят, че малко хора си го спомнят. А тогава, в пионерския дом, гледайки го как копира едно плакатче за манифестацията за 24 май, си мислех, завиждайки му – дали и аз някога ще се науча да рисувам така сръчно като него.
          За тази манифестация се готвихме дълго. Щяхме да дефилираме като група художници - измайсторихме си палитри от велпапе с дупка за палеца, шарихме ги с акварели и с нещо на подобие на четки и рембрандовски накривени огромни барети. Манифестацията не се състоя, пра ни пороен дъжд, палитрите станаха на каша, а ние – шарени като палячовци и мокри като кокошки. Оттогава имам убеждението, че на 24 май винаги вали.
          Пое ни художникът Никола Пиндиков, авторитетен дългогодишен учител – бил е и директор на мъжката гимназия. Едър мъж, с квадратна челюст. Вместо модел за рисуване ни раздаде копирани с индиго новогодишни картички, да ги попълваме с боички - да изкара някой лев с наша помощ.
          Скоро и той ни напусна. Рисуваше на черно паспарту с бял туш или на бял кадастрон с чер туш и перо безкрайни борови гори. Софийското жури се будалкаше с него и неговите „нацвъкани гори-тилилейски”, не му приемаха работите и бачо Колю така и не се професионализира, не стана член на Съюза, а цял живот е бил даскал по рисуване. Първите си стъпки като ученик-художник е направил в негови кръжоци Никофор Цонев, а и другите колеги го уважаваха като човек Така се случи, че след като се парализира и престана да работи, прехвърлиха ателието му на мене - на ъгъла срещу завод Арда и кръчмата „На завоя на Черна”.
          Синът му - Петко Пиндиков завърши Художествената академия, разболя се лошо от диабет. Бачо Колю го лекуваше по негово му с билки, не му разреши да го лекуват в болница. Петко ослепя и почина млад и неузнаваем от пораженията на болеста. Творчество не остави, но остави млада и красива булка и още по-красива дъщеря. Никола Пиндиков получи удар от развоя на събитията, самонаказа се като напусна дома си, снахата и внучката и доброволно постъпи в дома за ненормални инвалиди и изроди, където помагаше както може. Посещаваше ме от време навреме в ателието, изпивахме по бутилка карловски мискет и мълчахме. Беше добряк, честен, горд човек, малко саможив и с негови си, объркани критерии за изкуството.          
          Рисувах навсякъде където можете да си помислите, по всякакви поводи и по всяко време. Дори и клозетът на двора, беше изписан с въглен по варосаните стени.
          След една сполучлива наподобителна рисунка на полуголо апетитно женско тяло, гледано от списание – юношески мераци, брат ми Сашо, с десет години по-голям от мене, ме заведе в ателието на приятеля си - художника Петъп Попов (1925 – 1985), когото винаги съм изтъквал за мой учител в изкуството. Не пряко – никога не ми е водил ръката или с думи да ме поучава – това така, онова - онака. Не. Общуването, присъствието му, аурата - в 4 смисъл на ореол, обгърнал всичко около него беше моята школа.
          С Попето ведната се харесахме, въпреки разликата в годините – четиринайсет. Имажме много общи черти, вкусове и предпочитания. Еднакво обичахме вицовете и каламбурите в ежедневната реч.
          Покрай брат ми – литератор, четях много, всичко което той четеше минаваше и през мене. Бях „много напред с материала”, спрямо възраста си и връстниците си. Впрочем – винаги съм общувал с много по-възрастни от мене и съм се равнявал по тях.
          Споменах, че дванайсетгодишен се влях в живота на русенските художници където разликата в годините не се отчита, съизмеримостта е в моженето. Как? Петър Попов беше най-можещеят художник в Русе. Завършил Художествената академия при елитни творци, като Илия Петров и Дечко Узунов; слушал лекции от Илия Бешков, общувал с Иван Ненов, Кирил Цонев и прочие и прочие. Веднага след това, вече възрастен за набора си, го вземат войник. Уредил се в Дома на офицера, в Русенското военно окръжие. Синекурна служба като художник, на хвърлей от домашните си и с възможности да рисува. И все пак войниклък - имало и лоши моменти. Един проклет офицер - разправя Попето с приятното си и характерно ръръкане, мразел интелигентите. - Значи си художник, а! Висшист! Значи можеш да боядисаш клозетите! До два дни да са готови! Войнишки клозети, на двора, дълги редици общи клекала. Само офицер-р-р-ския клозет - екстр-р-а, индивидуален. Така значи, ще се подигр-р-р-аваш с интелигенцията! Взимам от боите за рисуване златна охра и има една – поцуоли се казва, цветът им съвсем като прясно л… Разбърквам ги с олио – няма изсъхване и – с тая смес зографисах офицерския клозет. Гледам Нашия – излиза оттам и смутено си бърше лактите с вестник, оплескал си лъскавата униформа. Пък един друг случай…. – нямаха край, беше сладкодумен. Току що се уволнил Попето, оженил се за балерината Таня и се появих аз, първокурсник от Техническото, с къси панталонки и голяма фуражка с чукове и герб на училището. Така ме има на снимка в ателието му, с ловджийското му куче Лиза.
          Петър Попов беше като магнит за колегите си. В ателието му се събираха всички по-талантливи, а некадърните не смееха да се вясват там. Приеха ме като свой. Имаше разделение – не по партийност, не по възраст, не и по странични вкусове и хобита, а по можене – кой какво изкуство разбира и прави. А през 1953а -1957а почти нищо не се правеше – мъртвило. Тъмен период в провинциалното изкуство. Вяла работа.
          Тука искам да осветля един важен момент, който се пропуска – дали нарочно, дали по инерция при оценка на минали периоди, повлияни от политически катаклизми и промени, дали поради неудобство от стандартни, уж социалистически критерии и оценки.
          Девети септември заварва българското изкуство с еднакви проблеми и развитие с европейското. Главно в столицата, по-рядко в провинцията, в частност и Русе, кипи творчество, равняващо се по френското водещо класическо и модерно.
          След девети септември, ведно с всичко друго, изкуството попада под съветски диктат и на практика се връща десетилетия назад като държавна оценка и перспективи за развитие. Сталински период, който е утвърден 1936 година на Световен ялов конгрес в Москва. Тогава идва голямото измислено, абсурдно и нелогично разделение на Социалистическо и Капиталистическо изкуства.
          В България се усеща осезаемо към 1945 година. След това има едно леко отпущане на юздите – след Димитров идва за кратко на власт Васил Коларов, който е и художник. И колкото и да е зависим от съветските идеолози, поканва голяма Френска изложба на импресионистите, която шевства по света на дипломатическо ниво, с моторизиран ескорт и държавни байраци. Обаче докато дойде изложбата, Коларов умира и идва на власт Вълко Червенков, сталинов сатрап, директор във висшата партийна школа в Москва. На него не му минават такива номера – разни буржоазни капиталистически вредни изложби и режима пак се затяга. Прогонват от университета такива големи художници-професори като Кирил Цонев – завърнал се от Мексико, съратник на Диего Ривера, Иван Ненов, Найден Петков и настава епоха на „кафевите сосове”.
          Минават години. Много хора с насмешка и отврат споменават Априлския пленум, но тогава следва голямото размразяване в условията на социализма. Изглежда от немай-къде партията разрешава някои свободи, особено в развитието на изкуството. Ще претупам в спомена си важни моменти, но фактът е, че се пое глътка свеж въздух от художниците от разни възрасти, възпирани до сега да творят това което искат, минали през репресии. Много били на лагери за творческите си убеждения като Тодор Хаджиниколов от София, например – бил модернист, проводник на вредна западна култура и прочие… на стари години, вече осакатен и болен… да не продължавам.
          Времето в което се появявам – е за мене чудесно стечение на съдбата. Стана така, че например Димитър Хинков, посещавал навремето курсове при Феличе Карена в Италия, роден 1904 година, Роксандра Костова, родена 1922 година, Любомир Касабов – 1931 година и… прочие художници и Аз – роден 1939 година, реално на практика, през 1958 година получихме равен старт за свобода на изказ и развитие и се наложи в кратки срокове да настигнем водещите художници.          
          Такива светли личности (имаше ги и при комунистите), като Стоян Сотиров - с две смъртни присъди преди девети и затова с авторитет всред властимеещите, Дечко Узунов, Бенчо Обрешков, Христо Нейков, Найден Петков, Зафир Йончев и прочие… тръгнаха от името на СбХ, като апостоли да търсят из провинцията талантливи занемарени художници или млади такива, да ги подкрепят материално и морално и да създадат едно съвременно изкуство. Възрастните ми колеги бяха – де малко, де много обременени от миналото, а аз и моите набори имахме късмета и щастието да започнем на чисто, без предишни травми.
          Не мислете, че беше леко и гладко. Велможите си бяха пак същите. Пак тъпи и дебелоглави за изкуството, но вече им диктуваха отгоре толерантност и търпение. В ателието на Попето идваха талантливите и аз неусетно се сприятелих с тях. Възбудено спореха, цитираха изложби, автори, въпреки оскъдните сведения; гледахме репродукции.и цъкахме с език. Приеха ме за равен!
          Изпъкваше Борис Василев (1911-……...), тогава в разцвета си, около петдесетте, стар ерген, учил два семестъра медицина, та му викаха Доктора, после минаха на Вуйчо. Среден на ръст, с приятни черти, винаги сериозен, чернокос, с дълги бакенбарди и с постоянно залепен в ъгъла на устата фас. Все рисуваше някого от присъстващите на дебел скицник, с креда. Владееше перфектно Историята на световното изкуство и с охота даваше разни справки. В още малката галерийка имаше негова картина, колкото носна кърпичка с чаша и лъжичка, нарисувани реалистично и под странен, но убедителен ракурс. Правеше и добри портрети на партийни вождове – трябваше да се живее. Дълги години беше творчески секретар или председател на художествения съвет. Изключително сериозен и честен човек. Не особено производителен. Отчиташе се с по една картина на годишните изложби, рисувани със странна техника – постни прахови бои с оцет.
          Димитър Хинков (1904-……) дойде отнякъде, без семейството си. Назначиха го за нередовен (без диплома) учител в базовото на Педагогическото училище. През студовете спеше в стаичката на параджията Венко, в мазата. Разправяше, че в Италия посещавал лекции на професор Феличе Карена.
          Георги Чендов – тогава Директор на Художествената галерия, взе присърце съдбата на Хинката (както му викахме) и ходиха двамата до Италия и донесоха някакво удостоверение, че наистина е посещавал тия курсове. С този документ Маестрото (и така му викахме) получаваше вече заплата на редовен учител. Семейството му пристигна – жена му Фанка, син и дъщеря; намериха си жилище. Хинков се утвърди като солиден живописец с пейзажи и натюрморти; остави доста и качествени картини от малък и среден размер. Беше приятен събеседник, с особен хумор и пълен набор поговорки. Ще се запомнят италианските му патила, както и как Фанка го къпела в коритото и му бъркала в ушите с насапунисани кутренца… а и любезно го „канела в гостоприемната” си. Почина на пределна възраст. Беше ми съсед и като минаваше покрай нас ме питаше – какво да предам на баща ти… имаше предвид - като отиде при него, на небето; чер хумор.
          Заедно ни приеха за членове на СБХ-София, през март 1967 година с Любомир Касабов, Роксандра Костова, Веселин Парушев и Цветко Цветков. Известно време бяхме кандидат членове, т. е. – нямахме право да бъдем избиране в Управителния съвет на СБХ. Всички други права ги имахме – за летуване, за ползване на базите на СБХ, за разпределение на вносни бои и прочие дефицитни екстри.
          Кирил Станчев (1906-……..) – Бай Киро (да не се бърка с отскоро титулования с това име Кирил Герасимов), беше най-солидния художник от него поколение. Правеше живопис на национално ниво. Набор с Дечко Узунов и Ненко Балкански, ги копираше като осанка и жестове. Беше любимец на властта и за него репресии нямаше. За жалост, в разцвета на моженето си, в средата на живота си, се пропи жестоко. Правеше много золуми, прояви се като… не намирам думи, трябва да изрека лоши неща. Скандализираше името Художник, по няколко пъти продаваше една картина, завлече музея със старинни пищови и пушки - подари ги от свое име на Пенчо Кубадински. Без срам и свян разигра фарс в СБХ-София, че жена му е починала и няма пари да я погребе, взе голям заем… сконфузи Бай Дечко – лично поднесъл… на жена му съболезнованията си за кончината на жена му и прочие и прочие тъжни и анекдотични истории.
          В първите протоколи за Заседание на Ръководството на Групата, има написано черно на бяло: „ …Кирил Станчев, пиян залян, се мъчи да счупи бравата, да влезе, да ни пребие. Не успя и я препика – урината навлезе в канцеларията …”
          Въпреки лошото си пиянство, имаше някакъв чар, умееше да омайва партийното ръководсво на града, лъготеше ги убедително и ползваше нечувани привилегии – общината му плащаше тока, водата, телефоните; заеми които не връщаше, опрощаваха му ги… правеше каквото си иска. Тогава Първият секретар на Партията – Петър Данаилов обичаше да повтаря – Бае Киро ме е пцувал на майка, ругал ме е, ама е голем художник! Такова им беше мнението, но по онова време имаше вече поне петима по-добри художници от него в Русе. На стари години, пред угрозата да умре от алкохолизъм, успя да се спре, откри кръжок по рисуване и създаде подготвени кандидат-студенти.
          След години вече, остават картините му, доста на брой, с качествата на най-доброто от това което се правеше преди век. Другото се забравя.
          От него поколение е и Тодор Янков (1907-……..). нежен, лиричен художник, с чудесни импресионистични пейзажи. Негова творба, първа от русенски художник, бе масово тиражирана като качествена репродукция и украси много домове, които не можеха да си позволят оригинал. Тодор Янков е и автор на църковни иконостаси и отделни икони в няколко от красивите ни русенски църкви. За зла участ, още твърде млад (преди 1961а) се разболя от коварна рядка болест – хорея. Само два случая са регистрирани досега в Русе. Единият скоротечен и човекът почина почти веднага и вторият на Тодор – с години се влачи като парализиран, подобно като от детски паралич. Не можеше да преглъща и да контролира движенията си. Добре, че съпругата му Виолета беше медицинска сестра и бдеше над него. Вече не можеше да държи четка, не беше за пред хора и се самоизолира.
          Той е първият колега, който като се уволних от войниклъка през октомври 1960а и дадох три малки картинки за Окръжната изложба, ме похвали. Стоя дълго пред едната и каза – Това е! Голяма работа! Браво! Сякаш ми поникнаха криле.
          Като се разболя, нощем да не го виждат хората, ги извеждах с жена му, с колата – разхождах ги из нощния, заспал град, а едно лято ги водих в Созопол, в базата на СБХ. Изтърпях стоически всички негативи и не съжелявам. Чист и свят човек, мир на праха му.          
          Никола Терзиев – по-известен като Кольо Желязото (1927…………), състудент на Попето, голям скулптор. За жалост, целият му живот и творчество са белязани с един агресивен и жалък алкохолизъм. Селски човек по произход, толериран от властта – майка му е била ятак на Пенчо Кубадински; Кольо не завършва гимназия, но го приемат в Художествената академия, било заради таланта му… може би и с натиск от Горе. Сух, слаб но жилав, ходеше винаги с плетени пуловери и дочени дрехи, правеше се малко на Илия Бешков или на професора му – Любомир Далчев, които боготвореше и цитираше, а когато беше в първия стадий на запой, преди да се разкисне, рецитираше нежни поети-класици. Следващия стадий не е за разправяне, а продължаваше с дни и седмици, че и повече. Да не си наблизо.
          Веднъж безпаметно пиян, в кръчма, псувал покровителя си Кубадински. Непознаващи го млади цивилни ченгета го извеждат навън и му теглят страхотен бой. Как са го ритали, удряли – нищо не помнел като се опомнил. Болял го стомахът – помислил, че има апендисит и в болницата го отворили спешно. Източили литър водка и най-куриозното било, че черният му дроб бил като на юноша, сякаш не е на полувековен алкохолик.
          Отрано получи високи звания, димитровска награда, заслужил художник и прочие ордени. И на него по няколко пъти му плащаха за една и съща скулптура – по нареждане на Кубадински. Когато беше трезвен – имаше и такива периоди - работеше по много, беше чудесен събеседник и много точен в оценките си. Изобщо алкохолът много поражение нанесе на творците.
          Роксандра Костова (1922………….) - Помня я още от моето детство. Беше едра, пищна хубавица, със златно-оксиженирана коса, падаща като грива до пояса и. Съпруга на уважавания д-р Костов, уролог. Роза се шегуваше, че поправял счупените писалки на приятели - имаше предвид лекуване от венерически заболявания.           Роза работеше с модерен гащеризон и с високи токовве. Беше специалистка на огромните портрети със суха четка – за манифестации и за фасадата в центъра. Имаше една слабост – да е на първа линия за официалните снимки.
          С доктора нямаха деца и осиновиха брат и, вече пълнолетен. Роза беше средна ръка художник, но поддържаше имидж на висока класа.
          Трифон Николов (1921-……………..) - чешитът между художниците. Прякорът му беше точен – Мангафа; което значи хрема по конете. Такива коне стават сприхави, не подлежат на дресура, направо - кусурлии. Трифон беше неимоверно слаб, копие на единия си брат, с прякор Исус Христос – преподавател по философия и психология в Педагогическия институт. Гласчето му беше детски фалцет. Третият брат беше фурнаджия – по-възрастен и здравеняк. Хранеше ги, фурната печеше гостбите на цялата махла. Тримата живееха заедно над фурната. Бяха ергени - македонци. По едно време Трифон се ожени; теорията му беше, че трябва да си вземеш проста жена, за да доминираш. Неговата беше уж такава, работничка-тъкачка. Родиха си една заръчана Илонка, която ни се водеше, ни се караше. Жена му се залюби със свой колега и Трифон пак остана ерген.
          Беше известен с ламбретата си, която все разглобяваше и викаше друг да му я сглобява. Като караше, си подлагаше камара вестници под ризата, да не му е студено. Казваше, че е зиморничав и му духало и през илиците на юргана. Капризничеше незлобливо: защо твоята чашка с кафето е по красива, твоето меню по-вкусно… бутнеше тук-таме из чинията и се отказваше. Не се хранеше като хората, а брат му готвеше прекрасно. Не пиеше. Попето също не пиеше. Не, че бяха въздържатели, но на фона на доста-пиещата гилдия, си личеше. Трифон се оплакваше, че не смее да „обезчести” чистотата и непорочността на новото платно. Дълго стоеше пред статива, чоплеше си носа с едната ръка, а с другата почесваше блатородния си маясъл – благороден, защото не го болял, а само насърбявал.
          На мястото където сега е зимната градина на хотел Рига, беше висок двор на една бабичка, която му разреши безплатно да си построи ателие. Построи го по негова си схема, от стари греди, като сайвант. Съедини гредите с тръстикови рогозки на два реда с по 10 см отстояние, измаза рогозките с хоросан и запълни междината със сгурия – идална изолация, а и не я ядели мишките. Трябвало да разбърка сгурията със рядка кал, да слепне, но не го направил. Точно под ателието му минават влаковете. От тътена сгурията стръска, като отдолу се изду. За да не се пръсне, отвори им дупки и тя изтече. Не предприе мерки, щото след година събориха всичко заради Рига. Остави малко но нежно изпяти дунавски пейзажи. Беше добър човек, но не стана голям художник, а можеше. Често го сънувам. За него и чешитлъка му, може да се напише много – вече съм го споменавал в книгите си.
          Иска ми се да наруша условието, че ще говоря само за починали художници, за да спомена една интересна личност, която Попето почти беше приютил в ателието си. Това е състудентката му Цветана Терзийска, талантлива приложничка. Още била жива и здрава, макар и в доста „напреднала младост”.
          Цеца беше много красива, леко и секси заоблена, без да е пълна. Бяла, бяла, със златна коса и прелъстителна усмивка. Направо грееше в ателието, където майстореше приложните задачи които наемаше. Спомням си с усмивка за поръчката на завода за пластмаси, който правеше шарени детски топки и презервативи. Цеца прави многобройните калъпи за презервативите, които поточна линия-лента потапяше в латексова каша и съхнеха в движение. После заводът се рои, тия изделия се поеха от завод Латекс-Бяла; дунапрените отидоха в Батишница, а в Русе останаха подовите настилки. Цеца през 1964а-1970а учителстваше в Любен Каравелов и Иван Вазов, ентусиазирано въвеждаше свои идеи в обучението на децата. Научи ги да правят линогравюри и висок печат от хартиени апликации, както и кукли от картон с глави от пинг-понгови топчета. От Министерството на просветата я оцениха високо и `опита и стана задължителен за цялата страна. Спечели конкурс за завеждащ катедра и се изсели от Русе. Навсякъде я следваше дъщеричката и, коята сега е преподавател по английски. Също така красива като майка си навремето, а и нейната дъщеря е взела най-хубавото от тях. Цецо, да си жива и здрава!           Толкова по колегите от ателието на Попето. Много се събираха, все приказваха безкрайно и малко рисуваха. Имаше и от други гилдии – певци и балетисти от операта и от двата пола и често се мешаха. Попето плащаше данък и на другите си увлечения – ловец и мотоциклетист, само и само да не рисува. Обща болест на тогавашното поколение.
          Някъде към 1954а Общината създаде вечерни курсове по рисуване. Тогава вечер ходеха проверяваши от училищата, дали се спазва вечерния час – 21:00 часа. От Дирекцията получих разрешително да се движа из града необезпокояван. Бяха два курса, с ръководители Димитър Манолов и Борис Вачев – и двамата учители от Педагогическото училище. Тяхната роля беше само да отварят и затварят помещението, помещаващо се в бивш магазин и да осигуряват модела за рисуване. По- често моделът беше гипсова класическа глава, като на Мойсей или Необа, а след време дядо Пешо и баба Иванка, търпеливи и свежи. Редувахме се кой да ги взема от дома им и да ги връща. Имаше и един достолепен старец, бивш моряк, наричахме го Стар шотландски плъх! Там се запознахме и сприятелихме за цял живот със Стефан Кацаров (1937а), също ученик от Техническото училище, година напред; с Любен Касабов (1931……….) и Никифор Цонев (1928……….); Цветко Цветков (1932…… ) и арх. Владимир Мачев (1938а-2010а), който бързаше и за урок по флейта.
          Веднъж Димитър Манолов, като носел огромната и тежка глава на Моисей, се спънал и гипсовата глава станала на множество малки мойсейчета. Майстор Манол, както му викахме, с огромно търпение и гипс и кълчища, успял да я съедини парченце по парченце, залял я с гипсово мляко и белята вече не си личеше.          
          Посещаваха ни и вече утвърдени художници като Веселин Парушев (……………) – тогава Референт по културата в Общината. Родом от Шумен, набор и колега с известни шуменски художници, вече софиянци. Парето, както му викахме беше работлив и остави добри работи. Заедно ни приеха в СБХ. Почина млад, около петдесетата си година..
          Почти всеки ден ходех в малката, тогава, Картинна галерия. Помещаваше се в Доходното здание и заемаше две малки помещения с голям портал помежду им. После отзад в двора избиха още едно помещение. Уредници бяха кротката възрастна двойка бай Илия Найденов и жена му – леля Еленка. Идваха едни и същи почитатели на изкуството, както и млади и възрастни художници и приказвахме до насита.           Идваше и Александър Лазаров, учител по рисуване – имах чувството, че е сто годишен здравеняк. Учил в Италия и донесъл освен диплома и малко руло с две-три платънца на етюди, с които влязъл в Групата на художниците. Повече никой нищо не е виждал нарисувано от него. Беше и учител по гимнастика. На тия години демонстрираше на облегалките на два стола успоредка и сложни упражнения на нея.
          Идваше и Марчо Киров, също учител по рисуване. Ателието му беше в дюкянско помещение, стените окачени като с тапети от малки картини в тежки рамки – от пода до тавана. Една до друга и една връз друга… Другаде таково нещо не съм виждал. Цветко Цветков го сочи за негов първи учител. Сега на мястото на ателието е задния вход на Общината. Бай Марчо беше нисичък, широкоплещест, винаги в строг тъмен костюм, с жилетка, с ланец и твърди маншети и яка. Златни очилца. Не си спомням какви теории развиваше, защото не го слушах. Когато възмъжах, беше вече починал. В галерията имаме негови работи – средна хубост.
          В тази миниатюрна галерийка прави изложба и Атанас Михов – съосновател и първи Председател на Дружеството на севернобългарските художници., заедно с дъщеря си, вече живеещи в София. Това - по време на честването на годишнина на това дружество и възобновяване на дейността му.
          Вясваха се и художници без особено значение за художествения живот на града, като Методи Попйорданов, нищо не мога да си спомня – имаше ли творчество, нямаше ли – само едни вежди като къдели. Подобен беше и скулптурът Димитър Знаменов, взел участие в Чешкото съпротивително движение и по партийна линия се мъчеха да му пробутат смехотворните композиции, които все пак някак си стояха нелегитимно - в аязмото на Текето, на Кооперативния пазар, даже и в алеите. Като човек беше търпим.
          Дойде ред да кажа и по нещо за рано напусналите ни колеги-художници от най-близкото ми обкръжение, с които делихме нямането, несгодите, но и редките но силни прояви на признание за силен и искрен професионализъм. Раната от загубата им още кърви и така ще е сигурно докато и аз се присъединя към тях.
          За Петър Попов – Попето (1925-1985) казах за ранния му период. Откриха Операта и Попето стана неин Главен сценарист-проектант, като реализира емблематични постановки. Сценографията, обаче, му изигра и лоша шега - остави отпечатък на един период от живописта му, като я беляза с бутафорност и театролно внушение.
          Интелигентен и можещ творец, бори се настойчиво със себе си и изградените си вече норми и творчески критерии и успя да се измъкне от кризата. Смея да кажа, че пръст в това измъкване имам и аз - ателиетата ни бяха едно до друго и по навик, още от дните на запознаването ни, та и до края, след пълноценния работен ден обсъждахме надълго и на широко какво сме сътворили, проблемите и успехите и така взаимно вървяхме напред. За петдесетгодишнината си вече показа великолепна изложба – нещо ново в съвременната ни живопис. Сигурно щеше да сътвори още много и запомнящи се творби, но ненавършил шестдесет години ни напусна в творческия си разцвет.
          Никифор Цонев (1928-………..) – силно мотивирана личност с хъс към гонене на съвършенство в изкуството. Родом от село Нейковци, сега квартал на Плачковци, отрано дамгосан с „баща засегнат от мероприятията на народната власт” – национализирана селска дъскорезница, причина да бъде гледан накриво при много от начинанията му. Но талантът и безспорните успехи в творчеството, преодоляха това и дълги години беше творчески секретар на Групата на русенските художници или председател на художествения съвет. Получи полагащите му се звания, ордени и признание както от колегите, така и от гражданството. Създаде добро семейство и отгледа двама сина. Остави завидно и солидно творчество, особено поетичните нежни пейзаги и натюрморти.
          Любомир Касабов (1932-…….), в лице странно напомняше на добродушен хипопотам, но не беше така злопаметен. Племенник на Кирил Станчев. Лиричен автор, като живописец обещаваше чудесно развитие - един от вече нарицаемата „Русенска школа”, но се увлече повече от другите колеги, в печелившата приложна дейност, в която постигна завидни успехи. За сметка на живописта. Остана в нея на позициите си от ранните си изяви. В приложната си дейност се прояви като добър проектант, изпълнител и организатор. Автор или съавтор е на музеи, стопански изложби, оформления на училища и прочие обществени обекти. Създаде добро семейство, със син и дъщеря.
          Вече на няколко пъти споменах Цветко Цветков (1932-……..), родом от Бръшлян, остави име на добър проектант на кукли, костюми и куклен сценограф. Русенският куклен театър, от създаването си е немислим без всеотдадеността на Цветко Цветков. Много държеше и непрекъснато поправяше сгрешилите, че е Цветко, а не Цвятко. Добре, Цветко! Като живописец мина етапите, колебанията и успехите, както всички русенски колеги. Остави много добри дамски портрети, рисувани с проникновението на познавач на женските сърца. Също и добри пейзажи и натюрморти. Не остави поколение.
          Иска ми се да спомена една екзотична личност, за която сега никой не си спомня, няма и оставени трайни следи. Това е Николай Витанов. На вид загадъчен красавец, с маниери на – най-малкото английски лорд. Селско момче от юперските села, със силно изявени комплекси, да тушира бедния си селски произход и манталитет за сметка на заучени, театрални жестове, походка, мимика и изрази. За които го познавахме добре, предизвикваше усмивка, но новопознатите се прехласваха. На тази база бяха и дамските му завоевания. Беше се ориентирал към приложната графика, въртеше се около големия ни майстор-приложник Стефан Кънчев и крадваше от кошчето му с бракувана продукция. Беше прочут със сложната схема на вземания на заеми от едни, за да върне на други и накрая който изгоря, да му мисли. Беше безкруполен в тия си действия, за умрял човек не е хубаво да се говори така, но това – на тежко болна колежка, останала без стотинка, да изтеглиш хонорара и от София и да го похарчиш – не мога да му го простя. Умря нелепо. Голяма част от гилдията се завърнахме едновременно от летуване в Созопол, тъкмо когато го погребваха. Паднал с главата надолу от петия етаж на блока където живееше, между парапетите. Беше обяснимо, щото като пийнеше, обичаше да прави стойки на ръце и челни, на най-невъможни места. Но пред хора, да се изфука. Никой не се обади, че е присъствал. Разбираемо. Все пак – лека му пръст! Не остави никаква следа, камо ли творческа. Бързо го забравиха.
          Колкото и да не ми се иска, раната е още прясна – трябва да споменем и най-скоро напусналите ни колеги. На всичкото отгоре и мои връстници, раждани през 1939 година.
          Марко Монев (1939- 2004), от католическото село Гостиля, Плевенско. Баща му преди девети ял бой в мазето на кметството за убежденията си, след девети пак в същото мазе ял бой, че не иска да влиза в текезето. Отива да строи Димитровград, където Марко завършва гимназия. Там усилено рисува и е на един чин с известния ни график Панчо Панев. Идва в Русе, работи като бояджия на винчовете в Корабната. Попада под влиянието на русенските художници, при които за показан талант е приет радушно.
          Остави солидно творчество от пейзажи, композиции, портрети и натюрморти. Създаде добро семейство - всичките художници. Беше тих; говореше пословично малко, но на място. Марко, липсваш ни!         
          Фикрет Ислямов – Фики (1939-2009), си отиде внезапно току що навършил седемдесет години. Следва при професор Ненко Балкански, който се гордееше с ученика си, който в първия етап от творчеството си, работеше ала`Бай Ненко – солидна, тежка живопис. За алергия към маслените бои, премина на акварели, с които доби известност. Той не успя – оная с косата го изпревари, но съпругата му Мюбера организира великолепна юбилейно-посмъртна изложба. Баща му – Бай Реджеб Ислямов, беше мюфтия на Северна България със седалище в Русе, много начетен с арабски и английски, малко френски езици. Фики бе наследил неговия пъргав ум и чувството за хумор. Беше желан компаньон и прекрасен събеседник. Много галерии притежават картините му.
          Оглеждайки се, виждам, че от това поколение останахме живи и активни творци само скулпторът Георги Радулов (1936а), Стефан Кацаров (1937а) и аз – Велимир (1939а).          
          Също и професорът във Велико Търново – Николай Русчуклиев (1932а), както и живеещият в София – Ради Неделчев (1938а).
          - Това е - доста голяма стана тая разходка из алеите на Незабравените. Дано следващото поколение ги оцени и вземе от тях най-доброто. Така се върви напред и се гради нагоре. Не ни остава нищо друго, освен да благодарим на Велимир и съпругата му Милена, че ни изтърпяха.

Август 2010а, Русе.