автор: nikoi

Случайно аз едва сега разбирам,
че всички мои думи са за теб,
че имам основателна причина
с крилете си да зашлевя небето
и след плесницата ми да остане
един обиден облак да виси,
а сетне с неподправено старание
да се обеси в моите коси.
А аз да ги оставя да прокапят,
подобно кратко вдишване от есен
над челото ти, на което мракът
надрасква йероглифите си тесни.
И гънките на нашите години
събират прах, по който някой пише.
Септември неусетно ще замине.
И следващата есен е излишна.