автор: zinka

И все по-дълга вече е нощта,
и все по-кратък моят сън спокоен.
Удавен е фитилът на свещта
на яловия ден – горещ и зноен.
Макар, че вече ми е все едно
дали от изток слънцето изгрява,
дали на запад се търкаля то
и в пепелища горски издивява,
улавям се, че искам да крещя
когато няма действащи пожари –
тогава в мене множество неща
пламтят с обърнатите си хастари
и моят собствен сив пожарникар
не може никак вече да се справи –
отчаян, невъзможен, зъл и стар
с любимата си мисъл пак се дави –
защо съм и защо е този свят,
защо е болката, греха и рутината,
защо животът ни поставя в мат
и в кой момент отнема ни играта.
И всичко се повтаря до безкрай –
чак до мига във който ни намига
един протон от живата верига...