автор: GINKO_PRIM

Така и така съм тръгнала да се изповядвам, попе, ще взема всичкото да си ти кажа, дето ми е на ума ли, на сърцето ли... абе, на мене си.
Сърби ме от едно скоро време. Ей така – по пръстите ме сърби. Истина ти казвам! И като се появи само край мен клавиатурка някоя, случайно ли, нарочно ли – няма значение, ама като започна да чеша... И не минава, бе! Не минава. Даже като че ли още по-лошо става. Отвътре ме засърбява и това си е. Чакай сега отдалече да подхвана, че да ми разумееш приказката!
Имало едно време...
една мома, ама не баш мома, знаеш – разведена. Те тия, разведените, по-моми от истинските се правят... Срама нямат! Пък залитнала момата по ергенин. То, и неговото ергенство като моминството де, ама нейсе. Всичкото хубаво, обаче... нали се сещаш за играта на гоненица?! Та, и момата така – тропала, викала, тръшкала се... Не се дало ергенчето и туйтооо. Седнала момата да реве. Ама рев, ти казвам. Пууу, оревала орталъка направо. И кво мислиш? Писнало на комшиите да я слушат. За приятелите – да не ти приказвам. Ясно ти е. И къде, кому да се жалва не останало... да, ама не! Тоя интернет (да живей!) нали за това са го измислили хората. :))
Ееех, попее, попе! Така се почна. Пляснах се в един сайт и прописах. Аз! Представяш ли си? Дето дума не давах да се продума, че ще седна с такива простотии да се занимавам. Е, няма да ти казвам сега баш какво съм писала. Ред сълзи, ред сополи... ама пък, помогна ми. Ей така. Щото съм си казала на някого какво ми е. Нищо, че непознат е бил. Обаче и друго стана. Изпляскаха ми двама-трима под писанките коментари. И... тъй стават белите, нá. Като ми фръкна едно радостно такова, едно хубаво птиченце в душичката. Мммм. Сладка работа, ти казвам. Че кой не се радва на добрата дума днес? М? Иначе колко пъъъти на ден те овикват, мърморят, обиждат, че и псуват някои. Пуууу! И като се почна, попе... голямо писане, голямо чудо. И за какво ли? Че как тъй за какво!? За хубост, бе! И за радост. Нали ме виждаш иначе? Да съм грозна чак – не съм. Ама не съм и красавица. Нито съм млада, нито умна кой знай колко. Ако бях умна ехеее...! Нямаше да пиша сигурно, а щях пари да вадя. Примерно де. Ама и само с пари не се живее, да ти кажа ли? Пари, имане... Е, важни са си, спор няма. Нали все нещо и в стомаха трябва да сложи човек. Ама пък кел файда от парите, ако ще се прибираш сам в четирите си стени (били те от злато) и няма с кой дума да си продумаш. Чакай, че се отплеснах пак! До къде бях стигнала? А, да – до коментарите. Страшна работа, попе! Разказаха ми играта и това е. Те са ми виновни и за сърбела и за болежките, да знаеш! Беше то, до едно време писането, щото да се изплача. Сега пиша, щото да се харесам! За кое не ми вярваш? Така е, бе. Така е. Ей ме нá, гледай ме! Аз съм си аз. Гледала съм се и тáко и вáко. И все нещо не си харесвам. А пък хората ме харесват. Отде да знам какво ми харесват! Всеки различно гледа. И аз много се чудих, ама така е. Пък на мене ми става едно такова усмихнато и слънчево в мене си. Чак и аз почнах да се харесвам. И да се обичам. Щото преди време каква уруспия бях станала... пу, пу! Да не ми е човек наоколо! Личи си от самолет, щом не се понася сам човек в кожата си. Ти да не мислиш, че светът не го усеща?
И тъй... да взема да се спирам, а? Да има и за другия път какво... Като ти се изповядам сега, сигурно пак ще хукна да си чеша сърбела. Ама това да ми е кусура, попе! Знам си барем и болката, и цяра. Пък ти, нали се водиш Божи служител, вземù му подшушни на шефа си да помага! Не на мене, бе. На ония, дето не си знаят какво им е. Мене да не ме мисли! Добре съм.