автор: nikoi

Ще ме стопят огньовете, които ти така и не запали
и тихият ми сън като спестена бяла дума кротък
със пепел ще нахрани рой посърнали мълчания, посяли
едно оловно вечно цвете във средата на живота ми.

Звукът от трясъка на прах, покрил капак на пееща кутия
след полунощ бълнуванията ми ще затваря
дълбоко в тежката си плът. И миналото ми от мен ще крие
в мелодия, която никога не се повтаря.

Ти знаеш, че изпитвам огнен страх от тази смърт, която
с балетни нежни стъпки ще рисува пируети:
тя грациозно ще отметне балдахина на нощта и с вятъра
душата ми калъпа ще напусне и ще тръгне към небето.

Аз искам просто да изтлее тишината ми металносива
в едно огнище с твоята. За да засвети ярко тази стая,
за да се сгрее някой с нашето страдание красиво
и в приказка мълчанието ни като любов да изговаря.

И от сърцето ми да може някой някога да си направи
едно блестящо острие, до безболезненост ревниво,
за да пререже с него нишката на моя път неравен
с трептяща песен, след която някой си отива.