автор: secret_rose

Втечни се хоризонта от дихания
прокарали клонаци до небето ми.
Гората в монотонно излияние
поклаща коренищата, където
животът се препъва - сляп и бос.
В сърцето ми зимуват лешояди.
И някогашното гнездо на кос
от язви и проказа е проядено.
И някогашната зелена шир
зарината издъхва под петрола,
изтичащ бавно, (като в сватбен пир)
от граала на същността ми гола.
И някогашния забравен тост
повдигам днес, с наздравица за вечност.

В света си бях поканен, кумов гост.
Отвъд ще се напия от човечност.