автор: barona_36

На жена ми Нури

И защото до вчера пилях се по чужди планети,
в тъмни свлачища хвърлил слънца и вини,
бях затулил душата ти, дето из тъмното свети
и съшива над мен висини.

И завръща усмивката в моите дрипави устни.
Но нали вече бях и на себе си враг
аз за миг не забравих, че нашата близост със вкус е
на внезапна сълза върху пясъчен бряг.

И когато си тръгваш...отваряш надлъж бездни глухи,
дето зейват среднощ пепеляви гърла,
през които у мен ветровете бездомни издухват
всяка порив спестен и преструвчица зла.

И се щурам далеко, по-сам и от призрачен йога,
в пещери и пустини, с димящо чело,
Всъщност сила остана дотолкоз у мен, за да мога
да те викна по име, да махна с крило...

за да срутя покоя, вселенските божи чертози,
и да скъсам от своята вехнеща плът
вместо спящи лалета или ококорени рози,
тези стихове късни, додето минавам отвъд...