автор: cezonia

Морето ме връхлита със въпроси
за всичките години, оставено във самота,
една вълна обгръща с хлад нозете - босите,
посреща ме, нали съм у дома...

Какво да кажа...? Замъци строих, а после ги развалях,
тъй както в детството играех на брега,
във огъня горях, до кокала изпепелявах
душата си, а раните лекувах със солта

от хляба, дето все не стига,
играх задъхано на гоненица със смъртта,
а после със копринени криле - въздигах се
към върхове измамни, в облаци от суета...

Обичах много и много ме обичаха,
но Онзи от мечтите - не дойде,
наивно чувствата си разсъбличах,
на ръст пораснах, но все още съм дете...

Приятелства изгубих милион,
останаха ми шепа - за масата ми стигат.
С тях блага дума имам и подслон
от злото да ме пази, ако ме настигне...

Така я караме с живота от години -
в сълзи, във радост, в грижа, в самота...
Богатства не спечелих, но пък лошото подмина
прага ми - това ми е достатъчно сега...

Разказах всичко, тръгвам си, Море!
Отново ще ора бразди по мойте слепоочия,
а дирята ми в пясъка ще издере
за спомен - дълго многоточие.