Трябва ни, значи, да имаме тема -
аз да досаждам, ти да мълчиш -
график ни трябва, изпипана схема -
инак, кажи ми, какво ще рушиш?
Трябва ни аз да те чакам бездейна,
сън да ме хваща чак в полунощ
(даже тогава не мога да легна -
тука, отляво е цял пчелен кош)
пурпурно синьо под очните ямки -
твоята липса тъй оцветих.
Трябват ни мойте ревниви изцепки,
после ни трябва и ти да не спиш.
После, да кажа, мълчание трябва -
още във първата строфа така
добре подчертах, че аз ще говоря.
Ти ще ме чакаш, изстинал, да спра,
после пък аз ще треперя студена,
тъй като в твоите думи снегът
трупа на изток, вечно към мене -
слънцето грее по нечий друг път.
После ни трябват облачни зали -
трябва за нещо да плача и аз.
Сутрин очите болят, недоспали,
вечер оцъклят се в късния час,
ден подир ден по екрана премитат -
белким се някои присети за мен -
черните рамки мухъл обират -
чакат диоптър да бъде сменен.
А аз дотогава призрачно бледа,
сива, болнава и без апетит,
тъй ще си чакам, на запад ще гледам.
Трябва ни, казах, ти да мълчиш...
Тъй де...
ето на мене какво ми е нужно -
да има за някого (теб) да не спя,
нечии зимни очи да сънувам -
после над белия лист да топя
всяка замръзнала тайна усмивка,
всяко докосване с есенен дъх...
В мене изтичащо лято извиква.
Тежки, сланите по сухия мъх
скоро ще паднат - тогава с тъга
тихо ще шепне моя Момчил,
че нощем не пее под женска ръка,
че прах го е плътно и топло обвил...