автор: valch

Една не беше, сякаш сто години,
орали са браздички по ръцете ти,
лета , като жребци неудържими,
са бягали по склона на надеждите.
И тръгвал си през грапавите ниви,
на слънцето поел пътеката ,
и спирал си когато се разлива,
най- звездната поляна на поетите.
Нивята тези черни длани,
ще стават златни от труда ти ,
дори щом внуците застанат,
пред изгрева , след тихите ти стъпки.