автор: secret_rose

Не го докоснах... толкова раним е
в прозрачната ефирност на мъглата -
единствена, която знае името
на трепетните капчици в душата му.
И лек като невидима прашинка
танцува в сетивата ми, където
от тихия му глас цъфти градинка,
покълнала по крайчеца в небето ми.
И сее аромат на нежни рози
по пътя на дъждовните ресници
след бурите, фортуните, угрозите
на дъното на малката сълзица,
поела в тежестта си мен, до края,
солена от бездомните морета...
Не го докоснах... за да разпозная
единствения извор, откъдето
събират цветовете си дъгите
и златното ми слънце се оглежда.
Не го докоснах... но видях очите му
опитомени светове от нежност...

Стадата ми изгубени вселени
притихнаха до него на скалите
и златната верижка на спасението
прозвънна,
за да заличи
следите
ми.

На Атом