автор: _katerina_

Препускат сенките като диви коне,
като буен поток,прорязващ скалите.
Слънцето лъска подковите им с криле-
пристига утрото на равноденствие.

Събужда се Кибела за новия живот,
подканва Артемида да тръгва пак на лов.
Асклепий пак събира Магическия плод-
от Горгона Медуза живителния сок.

И пак с едно докосване започва всичко-
нежно-като ефимерни пеперудени криле.
Мило-като полъх на Зефир и песен птича,
меко-като ручей бистър и прегръдка на дете.

Слънчево-като поглед на влюбено сърце.
Озирис пак повежда Изида към небето,
вечно свързани със Златното Анхово ключе.
Адам пресява през пръстите си Времето

и с Ангелите мълчаливо разговаря-
Лилит или Ева,коя е по-добрата,
за Пътя между Рая,Ада и Земята,
за Светлината на Епинойя и Дървото на живота...

Соломон пак поглежда любовно Македа-
-Моят ум е Адам,но сърцето ми е Ева,
какво остава за Човешката ми воля-
Каин,Авел или Сит,каква е моята прокоба?...

Слънчев лъч стопява ледовете,
розово ухание опиянява бесовете.
Любовен копнеж подтиска страховете,
грях и възкресение вървят през вековете.