автор: gabrielle_

Есен през лято.
Разля се гърнето на Юли.
Както винаги,
аз си бях в София,
много ясно, нещастно in love.
(или както казал би Мърфи -
оf course).
Всяко нещастие има потребност
от доза валеж
и щипка самоирония
за да разцъфне.
Ако ли не – стихове рукват
къртят мазилките,
рутят панелките
и клетви и мълнии бълват.
Да се пукне например
тавана на сивото време
и всички любови със него да пукнат.
Да няма облаци стенещи,
и след тях - небета за кърпене,
които във джоба да мъкна
на свойто палто от въпроси -
досущ стар ръждясал часовник
тиктакащ от девет към осем.

Но днес сякаш бе нова история.

Днес беше есен през лято:
разля се гърнето на Юли,
макар аз пак да бях в София,
нещастно влюбена
(или както обичам да казвам-
in love)...
Ето защо мисля си -
стига с въпросите.
Нека онези ги носят,
които отговори не искат.
Аз ще вървя
през летата и есените
без да питам и прося.
А щом в някой делник подобен
Юли гърнето разплиска,
по тротоара, осеян с тела на часовници,
ще премина
с усмивка и поздрав,
of course.