автор: bilqna_popova

Утрото още не е наранено.
Мойта приятелка тъче черга от думи.
Нощницата и бяла, напръскана с цветове.
Била влюбена в капитан на кораб.
Рисува младостта си с ръце.
Говори, говори...
И пред мен се разтварят прозорци.
Животът не е нищо повече
от умението да прощаваш.
За да плуваш отгоре,
близо до себе си.
Жива е, защото запомня.
И защото забравя.
Помни как я обичал мъжа и.
Как я ревнувал тайно от капитана.
Очите на мойта приятелка светят,
жадни за тоя живот.
Виждам през нощницата сърцето и.
Облича деня си.
Слага перуката.
Аз заплаквам засрамена.
Прелива ми човещина.
Преди да тръгне призори
за поредната химиотерапия.