автор: gia

Всяка приказка започва с ... „Имало едно време...”, така че и нашата ще започне така. Имало едно време една пейка.... да правилно прочетохте п-е-й-к-а. Тя била черна с бежови линии и циментови крака. Та въпросната пейка се намираше в дъното на алеята в парка на един малък, провинциален град.
Тя дойде в парка преди 4-5 години, вече познаваше всички - от благородните Липи, през надутите Борове, до странните хора. Но не винаги знаеше толкова за света... Пейката си спомни първото си лято тук. Ахх, какво време само беше! Разчувства се, спомни си за тези толкова далечни мигове. Бе преживяла толкова много от тогава, вече не беше онова хлапе.
Края на лятото, началото на есента – любимото й време от годината. Тогава дойде в парка, Бе топло, все още нямаше прекалено много дъждове, жегите вече ги нямаше, както и потните хора, които напираха да сядат върху нея. Прекрасно време, красива природа – шарки, цветове и шишарки (те и бяха любими!), търкалящи се по алеята. Наистина бе красиво.
Та края на онова лято – първото й лято в парка, тъкмо се бе запознала с всички дървета и пейки (да, тогава те бяха доста, а не като сега - оредели от постоянната вандалщина) наоколо. Като все още малка и наивна пейка, тя вярваше на голяма част от нещата, които чуеше. Все още не знаеше какво трябва да прави, какво й е предназначението. Тогава един от големите Борове я попита: „Ти знаеш ли за какво служиш?” –„Не”-отвърнала плахо пейката – „За какво?”. Борът я огледал от високо и казал: „Ти служиш за украса, тези неблагодарните... хората ще се опитат да сядат върху теб, а ти ще трябва да ги гониш – като ставаш неудобна и ръбеста, разбрали?” подхили се големия Бор. Малката Пейка му повярва.
По – късно същия ден в парка се разхождаха двама приятели, връщайки се от разходка в близката гора. Момчетата решиха да си починат и седнали на Пейката. Тогава тя мигом си спомни разговора с големия Бор и се заопитва с всички сили да се изкриви и да стане неудобна, накрая успя. Момчетата постояха, гърчейки се, няколко минути и започнаха да се оплакват колко била неудобна тази пейка, тогава едното от тях каза: „Хайде, да се преместим от тази ръбеста купчина летви!”
Пейката остана сама и студена, болеше я. Разбра, че думите на Бора са били лъжа, бе изгонила тези симпатични момчета, а на всичкото отгоре и я наругаха... Пейката осъзна, че са я излъгали, осъзна и друго, че е е тук за да служи за отмора и колкото е по – уютно прекарването им, толкова по-често ще я посещават и няма да е сама. Почувства се предателка и заплака. Вече бе започнало да се смрачава, Пейката все още беше разстроена. Тогава тя чу глас, идващ от другата страна на алеята – там стоеше кротко една млада, но силно развита Липа. „Липата, която седеше отсреща” й каза с тих и леко дрезгав глас:
- Не се трявожи – ще имаш и втори шанс.
- Как така? – подсмърчайки попита Пейката
- Тук винаги идват хора и постоянно мрънкат на висок глас: „Няма ли да сложат пейка тук?!!”. Не се впрягай, а и помисли – искаш ли да доставиш това удоволствие на Бора?!!
- Не! - изхлипа за последно Пейката.
Така с „Липата, която седеше отсреща” станаха приятели. Говореха си по цели нощи, за всичко - важно или незначително - нямаше значение, важно бе времето прекарано заедно. Говореха си за новините от града, донесени от врабчета и хора; за това защо трябва да съществуваме в различна форма (птици, дървета, хора, пейки); Има ли Бог; Какъв е Той???
Изминаха няколко седмици, Пейката вече бе уверена, в добро и приветливо настроение, хората все по често сядаха на нея. А тя ги подканваше, посрещаше ги с отворени обятия и уют.
Един късен следобед, малко преди да започне да се смрачава, от горния край на алеята Пейката чу познат глас, онзи, който я наруга за нейното негостоприемство. Но този път момчето беше с момиче, младо момиче на неговите години, леко срамежлво, красиво, с тих и топъл глас, който пееше. Когато наближиха, момчето поиска да седне на горната пейка. Момичето усети поканата на Пейката и сякаш за пръв път категорично заяви своето мнение: „Аз искам на онази, следващата! Идваш ли?!!”. Момчето само наведе глава и я последва, тонът й подсказваше, че тя ще отиде там със или без него. Когато седнаха, Пейката ги прилъска, поглези ги, нагоди се според извивките на телата им. Момчето започна разговора:
- Кой е любимия ти цвят?
- Жълт! – отвърна тя с блеснали очи.
- Знаеш ли, някой ден ще ти подаря жълто сърце!
На Пейката й стана неудобно да ги подслушва, но точно тогава чу най – хубавото признание:
- „Учудвам се, сядал съм и преди на тази пейка, но сега е различно, уютно е, някакси комфортно, красиво е”- каза момчето, а пейката усети че ако в този миг умре – няма да е било напразно.- „А може би е заради компанията” – каза момчето, сякаш за да усили зародилата се романтика. Момичето се гушна в него, за да не види Той как се изчервява. Пейката си помисли „колко са красиви, само!”.
Нощта настъпваше бавно, а момичето и момчето продължаваха да стоят и да си говорят. Пейката беше неземно щастлива, обгръщаше ги с цялата любов, на която бе способна, а на тръгване си обещаха утре пак да се срещнат и да дойдат тук. На следващата вечер бе пълнолунието. Отново по – същото време, малко преди смрачаване, те дойдоха на същото място. Когато ги видя, Пейката се зарадва, потръпна от вълнение и отново отвори обятията си за тях. Тази вечер момичетото и момчето бяха по – близки от предната вечер. Тя вече се чувстваше по-спокойна и отпусната, през цялата вечер той бдеше над нея с прегръдките си. Отново не спираха да говорят, освен... към края на вечерта, малко преди да си тръгнат, двамата се целунаха на фона на пълната луна. А Пейката така се засрами, че и се искаше да се обърне на другата страна, за да не ги притеснява. Целувката им бе дълга и страстна и двамата потрепваха, а Пейката усещаше всичко. След като си тръгнаха Пейката беше много развълнувана, едва се сдържаше и отново както предната вечер до сутринта обсъждаше с „Липата, която седеше отсреща” какво се е случило, как са се чувствали и какви неща са изпитвали двамата влюбени, какъв трепвет е усетила при цекувката им.
Пейката сподели на „Липата, която седеше отсреща” своето тайно желание и тя някой ден да изпита такива чувства. Тогава Той („Липата, която седеше отсреща”) й каза простичко: „Някой ден!” Двойката продължи да идва в парка всяка вечер и да сяда на същата пейка. Те не можеха да спрат да говорят, със същите темпове се развиваше и връзката между Пейката и „Липата, която седеше отсреща”. Те съвсем скоро осъзнаха, че също като Момичето и Момчето не можеха един без друг, но осъзнаха, че за разлика от Двойката, те никога няма да могат да бъдат физически заедно. За сметка на това те прекарваха цялото възможно време в разговори, смях, а понякога и в сълзи. Те чувстваха.
Една вечер момичето и момчето не дойдоха... И следващата вечер също. Пейката започна да се тревожи, първо си помисли (доста егоистично), че Двойката са си намерили по-хубаво място за любовните си срещи... Но след това „Липата, която седеше отсреща” я успокой, каза й че всичко ще бъде наред, а Пейката му повярва. „Всичко ще бъде наред!”- тези думи още кънтяха в ушите й. За съжаление Съдбата не мислеше така...
Измина седмица, от както Двойката не се бе появявала в парка,, когато.... Пейката чу познатия тих и скромен глас, който сякаш пееше, но ... той вече беше спрял да пее. Звучеше по-скоро като скимтяща животинка. Момичето вървеше, обляно в сълзи и носеше някакви хартийки. Една от тях закачи на „Липата, която седеше отсреща” и тогава Пейката видя снимката на момчето оградено в черно. Тя не разбираше (или не искаше да разбере) какви са тези хартийки; защо момичето плаче; защо момчето не е с нея, за да я утеши – толкова много въпроси с един отговор. „Липата, която седеше отсреща” бе длъжен да й обясни... Толкова му се искаше точно в този момент да можеше да я прегърне.
През нощта се изви невероятна буря...
Когато момичето отиде на другия ден в парка, откри потресаваща картина: „Липата, която седеше отсреща” се бе изтръгнала от корените си и .. бе (не паднала, а) прегърнала Пейката, на която се били влюбили с Момчето, а на мястото на некролога, било сякаш изписано от хугожник едно ЖЪЛТО СЪРЦЕ.
Какво се случило с „Липата, която седеше отсреща” и с Пейката? Момичето се погрижи да вдигнат Липата, да закопаят корените й на мястото й. И тя до ден днешен е в парка, точно срещу Пейката... с едно голямо ЖЪЛТО СЪРЦЕ точно в центъра на ствола...